Велчо Милев: Топлият полюс

— Е, за какво ще пием? — пресегна се той към чашката.

— За каквото и да е — промърмори Топчев.

— За това че сме се събрали — предложи Пашов.

— За здраве и живот! — наложи волята си на домакин старият Първов.

Финансистът изля коняка в косматата си уста и млясна:

— Каквото здравето, такъв и живота, ама хайде…!

Дано отмести очите си към него.

— Не ме гледай — изръмжа Топчев. — Уредил съм всичко, както го поиска. Гледай си коняка!

Думите на Топчев се отнасяха за прехвърлянето на цялото му състояние на името на Ана и децата. А старата му къща — на Михал и Здравка.

— И в събота ли не почивате, бе хора! — възмути се доктор Пашов.

— Само ти ли ще се пишеш работар — усмихна се Дано.

— Вярно, така си е — намръщи се Пашов. — Тази нощ съботата съм я подхванал още от първите й минути. Рязах-кърпих, рязах-кърпих… — И той подхвана дългия си разказ за нощната си одисея.

Слушаха го и мълком отпиваха от коняка. Ана мълком им доливаше.

— Те това ни е здравето, това ни е животът! — изпъшка Топчев накрая. — Дай ни да се избиваме. Утре тези, пък, ще стрелят по днешните, вдругиден ще се сменят и така нататък. Е, защо аз да не се самоубия, ами да оставя това удоволствие на някой негодник? Ха наздраве!

— Ще отида при децата — надигна се Дано.

— Отивай, докато не си паднал — сподири го Топчев. — Излочи цяла чаша коняк!

— Половината — поправи го Пашов.

— Тъй ли? — пресегна се финансистът. — Дай я насам! Дай да я изпия, та да науча тайните на този сфинкс.

— Няма да успееш — каза Ана. — Никой не е успял. За нас, простосмъртните, остават само следите и последствията от неговите помисли и промисли. А тогава той вече е далече пред нас, с нови помисли и промисли.

— Какво, отказа ли се да го следваш? — смигна й Топчев.

— Не съм се отказала, невъзможно ми е.

— М-ммм, геният на дивото! — ухили се финансистът. — Първов, не ти ли го предрекох преди години?

— Предрече го, така ми го представи — кимна старият правист. — И се оказа прав. Но трябва да признаем, че всичко това се оказа за добро, оказа се куп от добродетели. Не като Симеонов, например.

— Е, за мъртвия — или добро, или нищо! — измърмори Пашов.

— Чакай — сепна се Топчев — защо се е пръкнала тази приказка за мъртвия и доброто, какво иска да каже?

— Ще попитам отец Теофил — замисли се Първов. — Той е добър теолог.

В този момент Дано се върна при тях и, дочул последните им думи, се намеси:

— Ще ви дам моето мнение безплатно: Защото всеки жив потенциално може да се окаже по-голям грешник от най-грешния мъртвец. Затова му е рано да съди мъртвите. Друг е съдникът!

— Ето ви един отговор — изръмжа Топчев. — Влезе, каза и се готви да си тръгне.

— Позна — усмихна се Дано. — Приятно ми беше да ви видя, да поговорим, но е време да тръгвам.

— Как няма да позная, изпих ти коняка и вече нямаш тайни от мене. Ясен си ми като… мъглив ден. Това е всеобщото ни мнение за тебе, да знаеш!

— Знам. Благодаря! И довиждане. Или сбогом, както би казал отец Теофил. Поздравете го от мене.

— Нищо не каза за карантиите си? — погледна го през рамо доктор Пашов.

— Благодаря ти, добре са, ще издържат!

Той огледа четиримата и кимна:

— Така ще ви запомня.

Махна им и прекоси обширния хол на Първови с гъвкавата си и спорна походка. Никой не видя как усмивката му бързо се стопи.

Към обяд Пашов и Топчев си отидоха. Пашов искал да намине към клиниката, а Топчев да се гушнел със следобедната си дрямка.

Ана и старият Първов останаха сами в обширния хол. Но тя не се разшета, както обикновено, да раздигне и почисти, а остана замислена в широкия фотьойл. След време, усетила погледа му върху себе си, попита:

— Татко, ти наистина ли виждаш у Дано само добродетели?

— Те са очевидни, дъще, в делата му. Преуспя сам. Преуспя и преуспява разумно, с личните си качества, с модерно мислене и размах, без да оставя трупове зад себе си. Напротив, обедини интересите си с интересите на работниците, което едва ли го има някъде другаде в страната ни.

— Да — тръсна глава Ана — но аз не съм го виждала порязан дори след бръснене.

Роговите очила на Първов се смъкнаха и той зажумя над тях към дъщеря си.

— Не те разбирам — каза. — Странното е, че именно тебе не разбирам, дъще.

— И аз не се разбирам — въздъхна тя.

— Трудно ти е. Трудно ти е да приемеш, че той е по-силният, по-умният, по-прозорливият.

— Не, не е това. Трудно ми е да приема неговата недостъпност в най-широкия смисъл на тази дума. Ако можех да го видя поне за миг уязвен, или да си го представя уязвим!