Велчо Милев: Топлият полюс

— Един противоестествен свят не може да е справедлив. Той се налага с насилие.

— А този справедлив ли е?

— Не е, но може да се очовечи — отговори Дано. — Виждаш, при нас не е като в „Речни мини“, значи може.

— Защо отнемаш правото на другия свят да се очовечава?

— Защото, докато стигне до там, ще се разпадне. Противоестественото не може да издържи дълго.

— И после какво? — попита Петър Каменов.

Омрачнял и замислен, Дано каза тихо:

— После… После всичко ще започне отначало, само че с много по-големи злини и злосторници. Не завиждам на поколенията, които ще го преживеят. Които ще го изстрадат, по-скоро. И най-вече на добрите, умните и талантливи хора. А такива като тебе, Петре, ще изстрадат още началото му, защото ти не си насилник, а идващото ще започне с насилие и ще потърси насилници. Като Тошето, например.

— Не вярвам — отсече Петър Каменов.

— Ще се радвам, ако не е така, но ти сам ще се убедиш. И никак няма да ти е леко — въздъхна Дано. Помълча и добави: — Едва ли ще имаме време за друг такъв разговор, ще си го спомняш само. Довиждане, поздрави Йя!

Той тръгна към Землен. Запрехвърча сняг, който изведнъж се усили и замрежи въздуха. Високата му фигура бързо се превърна в неясен силует и се стопи, разтвори се в бялата пелена на снега.

Зимата и пролетта окончателно предопределиха посоката на идващите събития. Тя бе от изток, североизток. Армиите на райха отстъпваха панически.

Изчезна заместникът на хер Нунке от „Речни мини“. Госпожа Дани била покрусена, разказваше Топчев. Обещал й да я вземе със себе си в Германия, а изчезнал яко дим.

Зачестиха саботажите в мините. Зачестиха гърмежите в предпланините и равнината. На земленци бе забранено да носят хляб на полето. Плъзнаха истини и неистини за жестокости.

Най-сетне дойде сгодната нощ и за Тошето.

През цялата смяна той се помайваше. Захващаше и оставяше ту едно, ту друго, докато не чу гласовете на излизащите миньори по главната галерия. Когато заглъхнаха гласовете и на последните, излезе на главната галерия и се ослуша. Бе тихо, нямаше никой. Стигна до обшивката, спираща плаващите пясъци, и се опита с кирката да я размърда. Не поддаде, бе заклинена с яки клинове в земята. Наложи се да разклати и извади един от тях. Едва тогава обшивката поддаде, отвори се и в галерията потече глинестия пясъчник — ручей от боза. Достатъчно, рече си, останалото ще усили и довърши натискът на плаващите пясъци! На заранта Дано Сребров ще остане без едната си мина.

После бързешката излезе навън, заобиколи отдалече миньорите и пое към дома си. Нарочно мина край градската къща на Дано Сребров, тъмна в този среднощен час, и прецеди през зъби:

— Спи, спи! Сега спиш, а утре ще сънуваш кошмари…

Тошето не знаеше, че Батов бе останал да помогне на един от младите миньори, не успял да закрепи работното си място.

Опитното око на надзирателя веднага разбра, че е пипала човешка ръка — плаващите пясъци могат да разместят обшивката, но не и да изтръгнат клина от земята! Двамата с младежа поправиха злосторничеството.

Навън ги очакваше само хаспелистът. Останалите миньори си бяха отишли.

— Кой излезе последен? — попита го Батов.

— Тошето. Защо?…

— Нищо, питам само — измърмори Батов.

На заранта докладва на Дано:

— Би трябвало да съобщим в полицията — завърши Батов. — Опит за саботаж. Ако не беше случайността…

— Никъде и на никого няма да съобщаваме! — спря го Дано. — Виждаш какви са времената, ще го пребият, ще го хвърлят в затвора. И кой знае какво още ще му припишат. Изпрати го при мене, ще го освободя.

След час Тошето пристигна, мрачен, със стиснати челюсти.

— Влез, седни! — покани го Дано.

— Ще изцапам — остана прав Тошето.

— Както искаш. Ето ти заплатата, освобождавам те. Първия път Петър Каменов поправи глупостите ти, сега — Батов. Няма да докладвам никъде, но на работа повече не идвай. Внимавай да не сглупиш трети път!

Отправил пепелносивите си очи в Тошето, Дано говореше равно, но и с нотка на презрение, която скова Тошето.

Човекът, когото най-много ненавиждаше, го караше да се чувства нищожество. Напрегна се до пръсване. Разстоянието от един метър до Дано Сребров му се стори необозримо и непреодолимо. Значи, той не заслужаваше дори отмъщението на великия Дано Сребров, който имаше всичко — ум, власт, пари, жени… А той — нищо, една Юзовица само!

Безмълвно взе парите от масата, врътна се и излезе от остъкления хол на Дано, блестящ от чистота. На улицата се извърна, но Дано дори не беше го проследил. Седеше замислен.