Робин Хоб - Лорд Златен

Какво искаха? Да ме уплашат. Да ме уведомят за себе си, да ми покажат, че знаят какво съм и къде е бърлогата ми. Какво пък, бяха го постигнали — и не само това. Насилих се да подредя мислите си и се опитах възможно най-хладнокръвно да преценя в пълна степен заплахата, която представляваха. Не само за мен. Знаеха ли за Джина? Бяха ли ме проследили до вратата й, и ако бе така, знаеха ли и за момчето ми?

Наругах собствената си глупост и немарливост. Как изобщо можех да си помисля, че Петнистите ще ме оставят на мира? Те знаеха, че лорд Златен е дошъл от Бъкип и че слугата му Том Беджърлок владее Осезанието. Знаеха, че Том Беджърлок е отсякъл ръката на Лодвайн и им е отмъкнал принца заложник. И щяха да търсят отмъщение. Можеха да го постигнат с лекота, като ме включат в някой от долните си списъци и ме разкрият като практикуващ Осезанието, презряната Зверска магия. Можеше да ме обесят, да ме разкъсат на четири части, че и да ме изгорят заради това. Нима си бях въобразил, че замъкът Бъкип ще ме предпази от подобно нещо?

Трябваше да се сетя, че това ще се случи. Още щом се бях върнал в Бъкип и се бях забъркал в политиката и интригите, бях станал уязвим за всички заговори и кроежи, които властта неизменно привлича. Знаех , че ще се получи точно така, признах си с горчивина. И за близо петнайсет години това знание бе успяло да ме държи настрана от Бъкип. Само Сенч и молбата му да помогна за освобождаването на принц Предан ме бяха подлъгали да се върна. А сега студената реалност се просмукваше в мен. Имах само два пътя. Или трябваше да изгоря всички мостове и да избягам, както бях постъпил и по-рано, или да се хвърля надолу с главата във водовъртежа на интригата, който винаги кипеше в двора на Пророците в Бъкип. Ако останех, можех да започна отново да мисля като убиец, винаги да си давам сметка за рисковете и заплахите към мен и как ще се отразят те на хората около мен.

С усилие насочих мислите си в по-правдива посока. Щеше да ми се наложи отново да съм убиец, а не само да мисля като такъв. Трябваше да съм готов да убивам, когато се сблъскам с хора, заплашващи принца или самия мен. Защото връзката не можеше да бъде пропусната — дошлите да се подиграват на Том Беджърлок заради Осезанието и смъртта на вълка му бяха същите, които знаеха, че принц Предан владее тяхната презряна Зверска магия. Това бе оръжието им срещу принца, лостът, който щяха да използват не само за да сложат край на гоненията срещу Осезаващите, но и за да заграбят властта за себе си. Никак не ми помагаше, че отчасти им симпатизирах. В собствения си живот бях страдал достатъчно от петното на Осезанието. Нямах желание да гледам как някой друг се измъчва от същия товар. Ако не заплашваха принца, може би дори щях да застана на тяхна страна.

Вбесените ми крачки ме отведоха до портата на Бъкип. До нея имаше караулно помещение и отвътре се чуваше бъбренето на хранещи се мъже. Един от пазачите, момък към двайсетте, се бе облегнал на вратата с хляб и сирене в едната ръка и халба сутрешна бира в другата. Хвърли ми небрежен поглед и ми кимна да минавам, без да спира да дъвче. Спрях. Гневът течеше през мен като отрова.

— Знаеш ли кой съм? — попитах остро.

Той се сепна и ме огледа по-внимателно. Явно се беше уплашил, че е обидил някой дребен благородник, но облеклото ми му вдъхна кураж.

— Слуга от крепостта. Познах ли?

— Чий слуга? — настоях аз. Глупаво бе да привличам вниманието към себе си по такъв начин, но не бях в състояние да си задържа езика зад зъбите. Колко ли други бяха минали оттук през нощта и сега се спотайваха някъде вътре? Дали нехайният страж не бе пуснал хора, решени да убият принца? Изглеждаше напълно възможно.

— Ами… не знам! — изтърси момчето. Изправи се, но въпреки това му се наложи да вдигне глава, за да ме изгледа в очите. — Откъде да знам? И защо трябва да ме е грижа?

— Защото, глупако нещастен, си поставен тук да пазиш главния вход на замъка Бъкип. Твоята кралица и твоят принц зависят от бдителността ти и очакват от теб да не допускаш враговете им вътре. Затова си тук. Не е ли така?

— Ами… аз… — Момчето тръсна глава в гневно безсилие и рязко се обърна към вратата на караулното. — Кеспин! Би ли дошъл за малко?

Кеспин се оказа по-висок и по-възрастен. Движеше се като опитен с меча човек и очите над прошарената му брада гледаха будно. Прецениха ме за миг и ме отхвърлиха като потенциална заплаха.

— Какъв е проблемът? — Въпросът бе отправен към двама ни. В гласа му нямаше предупреждение, а само увереност, че може да се справи с нас според заслуженото.