Робин Хоб - Лорд Златен

— Господарката каза така: „Това няма нищо общо с Божиите руни. Това е дреха, разбираема за мъжете от Шестте херцогства. Ще я носи“. — Замълча, сякаш обмисляше нещо, после добави: — Не го ли направи, ще изложи на опасност рода на майките ви.

След което се наведе и вдигна роклята, сякаш действието на Пиотре преди малко бе детинска сцена.

Елиания изплака тихо, все едно я бяха ударили. Докато Пиотре се обръщаше към нея, зърнах за миг лицето й. На него бе замръзнало решително изражение, но на челото й бе избила пот и тя бе пребледняла като платно — ярък контраст със зачервените й бузи преди малко.

— Престани! — тихо каза той и първата ми мисъл бе, че говори на момичето. После той погледна през рамо, но когато заговори отново, сякаш изобщо не се обръщаше към прислужницата. — Престани! Обличането й като уличница не е част от уговорката ни. Няма да го направим. Престани или ще я убия, а ти ще изгубиш очите и ушите си тук.

Извади ножа си, пристъпи към прислужницата и опря острието в гърлото й. Жената нито пребледня, нито направи опит да отстъпи. Стоеше неподвижно, а очите й проблясваха, сякаш се надсмиваха над заплахата. Не отговори. Тогава Елиания внезапно пое дълбок треперлив дъх и раменете й се отпуснаха. Миг по-късно ги изправи отново и се изпъна. От очите й не капна нито една сълза.

С плавно движение Пиотре грабна роклята от жената. Ножът му явно бе наточен като бръснач, защото с лекота сряза тъканта по цялата й дължина. Той хвърли още трепкащите парцали на пода и ги стъпка.

— Махай се! — нареди на жената.

— Както заповядаш, господарю — промърмори тя, но в отговора й се долавяше подигравка. Обърна се и излезе, без да бърза, а той я гледаше, докато вратата не се затвори. После се обърна към Елиания.

— Добре ли си, рибчице?

Тя кимна решително и вирна брадичка. Храбра лъжа — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

Тихо се изправих. Челото ми бе прашно от притискането в стената. Запитах се дали Сенч знае, че нарческата не иска да се омъжва за принца. И че Пиотре не смята годежа за обвързващ. Запитах се какво мъчи нарческата, коя е „господарката“ и защо прислужницата се държа така безочливо. Скътах събраните късчета информация до въпросите си, взех си нещата и продължих да се катеря към кулата на Сенч. Шпионирането поне ми бе помогнало да забравя за известно време собствените ми грижи.

Изкачих последното стръмно стълбище до миниатюрното помещение на върха и бутнах малката врата. От някаква далечна част на замъка дочух музика. Сигурно оркестрантите упражняваха пръстите и инструментите си за вечерното тържество. Пристъпих иззад лавицата с бутилки вино в кулата на Сенч. И замръзнах. Поех тихо дъх, безшумно бутнах лавицата на мястото й и оставих вързопа до нея.

Наведеният над работната маса на Сенч си тананикаше нещо под нос. Пет безшумни стъпки ме отведоха до ъгъла с камината и меча на Искрен. Пръстите ми тъкмо докосваха дръжката, когато мъжът се обърна към мен. Беше слабоумният, когото бях срещнал при конюшнята. Държеше поднос с купи, чукало и чаена чаша и в изненадата си го наклони и всичко се плъзна на една страна. Забързано остави подноса на масата.

Известно време се взирахме напрегнато един в друг. Полуспуснатите му клепачи го правеха да изглежда постоянно сънен. Върхът на езика му се подаваше между зъбите и докосваше горната устна. Имаше малки уши, прилепнали към главата под небрежно подстриганата му коса. Дрехите му бяха провиснали, ръкавите на ризата му и панталоните бяха срязани, сякаш преди са принадлежали на по-едър човек. Беше дребен и дундест и целият му непривичен вид някак те караше да застанеш нащрек. Побиха ме тревожни тръпки. Знаех, че не представлява заплаха, но не исках да съм близо до него. Явно неприязънта бе взаимна, доколкото можеше да се съди по гримасата му.

— Махай се! — Гласът му бе гърлен и някак мек.

Поех дъх и казах спокойно:

— Имам право да съм тук. А ти?

Вече се бях сетил, че е слугата на Сенч — момчето, което мъкнеше дърва и вода и подреждаше след стареца. Нямах обаче представа до каква степен се ползва с доверието на Сенч и затова не споменах името му. Старият убиец едва ли щеше да е така нехаен да поверява тайните си проходи на полуидиот.

Махай се! Не ме виждаш!

Мощният удар на Умението, който ми нанесе, ме накара да се олюлея. Ако вече не бях вдигнал стените си, със сигурност щях да направя каквото ми заповяда — да се махна и да не го виждам. Докато укрепвах и уплътнявах още повече преградата на Умението около себе си, мимолетно се запитах, дали вече не е правил това с мен. Щях ли изобщо да имам спомен?