Робин Хоб - Лорд Златен

— Достатъчно! — внезапно изсумтя воинът.

Лицето на момичето бе зачервено от усилие, тя дишаше забързано. Но не спря, докато мъжът рязко не стана и не я улови в прегръдката си.

— Достатъчно, Елиания. Достатъчно. Показа ми, че можеш да го правиш, при това да го правиш идеално. Стига засега. Но довечера трябва да си самото изящество, красота и чар. Покажеш ли се като малката сприхава проклетийка, каквато си, хубавичкият принц току-виж решил да си избере по-кротка булка. А ти не искаш това, нали?

Пусна я на земята и отново седна.

— Точно това искам — тросна се тя.

Гласът му бе твърд.

— Не. Не искаш. Освен ако не предпочиташ дупето ти да опита каиша ми?

— Не. — Отговорът бе толкова бърз, че веднага се сетих, че заплахата съвсем не е шега.

— Знам, че не искаш — съгласи се той. — И на мен не ми се иска да го правя. Но ти си дъщеря на сестра ми и няма да позволя да видя рода на майките ни опозорен. А ти?

— Не искам да опозорявам рода на моите майки. — Детето стоеше изпънато като пръчка. Но след това раменете му затрепериха. — Само че не искам да се омъжвам за този принц. Майка му прилича на снежна харпия. Той ще ме подуе с бебета и те ще са бледи и студени като ледени призраци. Моля те, Пиотре, отведи ме у дома. Не искам да живея в тази огромна студена пещера. Искам си ниската къща на майките ни и да препускам с понито си на вятъра. И моя си лодка, с която да се нося по Сендалфиорд, и мои си кънки, с които да ходя на риба. А когато порасна, искам да имам моя скамейка в дома на майките и мъж, който знае, че подобава да живее в къщата на майките на жена си. Искам само каквото иска всяко друго момиче на моята възраст. Този принц ще ме откъсне от рода на майките ми като клонка от лоза и ще стана чуплива и суха тук, докато не се пръсна на парченца!

— Елиания, Елиания, мила моя, недей! — Мъжът се изправи с плавното движение на войн, макар тялото му да бе набито и дебело като на типичен островитянин. Вдигна я на ръце и тя зарови лице в рамото му. Разтресе се в ридания и очите на воина също се напълниха със сълзи. — Хайде стига. Стига.

Ако си умна, ако си силна и бърза и танцуваш като лястовичка над водата, никога няма да се стигне дотам. Никога. Днес е само годеж, малко тържество, а не сватба. Никой няма да ти прави бебе довечера нито никоя вечер години наред! А дори тогава това ще стане само ако ти го пожелаеш. Обещавам. Да не мислиш, че бих посрамил рода на майките ни, като позволя да стане инак? Това е просто танц. И трябва да го изтанцуваме безупречно. — Пусна я и босите й крака стъпиха на пода. Вдигна брадичката й, за да я погледне в очите, и избърса сълзите от бузите й. — Ето така. Така. Усмихни ми се. И не забравяй. Първият танц е с хубавичкия принц. Но вторият е за Пиотре. Така че хайде да ми покажеш как ще изиграем заедно тъпото им селско подрипване.

Започна да тананика монотонно, подаваше ритъма, и тя постави малките си ръце в неговите. Двамата пристъпиха един такт; тя се движеше като перце, той — като фехтовач. Гледах ги как танцуват. Очите на момичето бяха приковани в очите на мъжа, който пък се взираше над главата й в някаква далечина, която само той можеше да види.

Прекъсна ги почукване на вратата.

— Влез — каза Пиотре и на прага се появи прислужница с преметната през ръката рокля. Воинът и Елиания рязко се разделиха и замръзнаха. Едва ли щяха да са повече нащрек, ако в стаята бе влязла змия, въпреки че жената явно бе тяхна сънародница.

Държането й бе странно. Не направи реверанс. Вдигна роклята да я разгледат и я тръсна, за да изправи гънките.

— Довечера нарческата ще носи това.

Погледът на Пиотре пробяга по дрехата. Никога не бях виждал такава дреха. Беше рокля за жена, ушита по мярка за дете. Бе изработена от светлосиня тъкан, с широко деколте. Отпред имаше пищни дантели и платът бе набран хитроумно. Така нарческата сякаш щеше да има гърди, каквито все още нямаше. Елиания се изчерви. Пиотре бе по-директен. Пристъпи между момичето и роклята, сякаш да го предпази от нея.

— Не. Няма да я носи.

— Да. Ще я носи. Господарката я предпочита. Младият принц ще я намери изключително привлекателна.

Това бе по-скоро нареждане, отколкото мнение.

— Няма да я носи. Тази дреха е подигравка с нея. Това не е одежда за една нарческа от Божиите руни, а оскърбление за рода на майките ни. — Пиотре внезапно пристъпи напред, с рязко движение смъкна роклята от ръцете й и тя падна на пода.

Очаквах прислужницата да се свие страхливо пред него или да замоли за прошка. Вместо това тя го изгледа безизразно и след кратко мълчание заговори: