Робин Хоб: Кралска поръчка

— Да съм загубил схватка? — повтори той, все още задъхан. — Схватката не е свършила, додето не победиш, Фиц. Запомни го веднъж завинаги. Няма значение какво мисли човекът отсреща. Или конят.

Питах се дали не смята и мен за схватка, която трябва да бъде спечелена. Той често повтаряше, че съм последната задача, възложена му от принц Рицарин. Опозорен от моето съществуване, баща ми се бе отказал от правото си върху трона. Ала същевременно ме бе поверил на този човек със заръка да получа добро възпитание. Може би Бърич смяташе, че все още не е изпълнил задачата.

— А според теб какво да направя? — попитах смирено. За да го изрека, трябваше да положа усилие, защото не съм от най-смирените.

— Да оздравееш — отвърна Бърич след кратко колебание. — Изчакай колкото трябва. Насила хубост не става.

Той се вгледа в краката си, протегнати към огнището. Устните му трепнаха, но не от усмивка.

— Смяташ ли, че трябва да се върнем? — настоях аз.

Той се облегна назад, кръстоса краката си в глезените и се взря в огъня. Този път колебанието му трая по-дълго. Накрая неохотно каза:

— Ако не го направим, Славен ще реши, че е победил. И ще се опита да убие Искрен. Или поне ще направи всичко възможно, за да грабне короната от брат си. Аз съм се клел пред краля, Фиц. Ти също. Сега на престола седи крал Умен. Но Искрен е престолонаследник. Според мен не е честно да го лишат от наследството.

— Той има и други войници, по-умели от мен.

— Това освобождава ли те от клетвата?

— Усукваш го като свещеник.

— Нищо подобно. Само ти зададох въпрос. А има и още един. Какво губиш, ако се откажеш от Бъкип?

Сега бе мой ред да замълча. Мислех за краля и своята клетва пред него. Мислех за принц Искрен и неговата грубовата, открита сърдечност. Спомних си как се усмихваше старият Сенч, когато най-сетне успявах да усвоя някоя сложна премъдрост. Спомних си лейди Търпение и нейната прислужница Лейси, Федрен и Ход, дори готвача и шивачката госпожа Чевръстка. Малцина бяха проявявали обич и грижа към мен, ала тъкмо това ги правеше още по-важни. Всички те щяха да ми липсват, ако не се върнех в Бъкип. Но най-силно припламна в мен споменът за Моли. И без сам да зная как, аз изведнъж заговорих за нея, а Бърич само кимаше мълчаливо, докато приключих с разказа.

Накрая само ми каза какво е чул — че свещарницата „Пчелен балсам“ била затворена, след като нейният собственик умрял и оставил купища дългове. Дъщеря му се принудила да отиде при роднини в друг град. Не знаеше точно за кой град става дума, но беше сигурен, че ако реша, ще го открия.

— Ала преди да го направиш, опознай сърцето си, Фиц — добави той. — Ако нямаш какво да й дадеш, остави я на мира. Сакат ли си? Само ако решиш, че е тъй. Но решиш ли, че си сакат, едва ли би имал право да я потърсиш. Не вярвам да ти трябва нейната жалост. Жалостта е твърде слаб заместител на любовта.

После стана, излезе и ме остави да се взирам замислено в огъня.

Бях ли сакат? Бях ли се провалил? Вярно, тялото ми трепереше като струна на зле настроена арфа. Но моята воля бе победила тази на Славен. Принц Искрен си оставаше престолонаследник на Шестте херцогства, а Планинската принцеса вече бе негова съпруга. Нима се боях, че Славен ще се присмива на треперещите ми ръце? Нима не можех да му отвърна със злорада усмивка, че никога няма да стане крал? Обзе ме дива радост. Бърич имаше право. Не бях победен. И исках Славен на всяка цена да узнае, че съм надделял.

Щом бях победил Славен, не можех ли да спечеля и Моли? Какво ме делеше от нея? Джейд? Но според Бърич тя не беше омъжена, само бе напуснала Бъкип. Без пукнат грош, изоставена на милостта на роднините. Срам за Джейд — да я зареже в подобен момент! Аз щях да я потърся. Щях да я намеря и да спечеля нейната обич. Моли с буйно развяната коса, Моли с яркочервена рокля и наметало, дръзка като пурпурен ястреб и със също тъй блеснали очи. При мисълта за нея по гръбнака ми пробягаха тръпки. Усмихнах се лекичко, сетне усетих как устните ми се вцепеняват и тръпката прераства в спазъм. Тялото ми се сгърчи и тилът ми изкънтя върху таблата на леглото. Неволно нададох грачещ, задавен вик.

След миг Джоунки дотича, викна Бърич и двамата сграбчиха размятаните ми крайници. Бърич ме притискаше с цялата си тежест, опитвайки да удържи спазмите. После всичко изчезна.

Изплувах от мрака като гмуркач, достигнал най-сетне топлата водна повърхност. Лежах на пухения дюшек, завивките бяха топли и меки. Чувствах се в безопасност. За момент ме обзе покой. Лежах неподвижно и ми беше почти добре.