Робин Хоб - Кралска поръчка

Навярно затова можех да я обичам.

И със сигурност заради това я загубих.

Оставих се да ме завладеят тайните, провалите и болките на другия ми живот. Имах да уча магии, да разгадавам тайни, да убивам и да оцелявам в интригите. Затънал във всичко това, аз дори не си помислих да подиря от Моли мъничко разбиране и надежда, след като не ги откривах другаде. Тя бе настрани, чиста и неопетнена. Грижливо я пазех от всяко докосване до тайния ми свят. Нито веднъж не се опитах да я въвлека в него. Вместо това сам ходех при нея в малкото рибарско градче, където тя продаваше в дюкянчето си свещи и мед, отскачаше до пазара и понякога идваше да се разходим по плажа. Стигаше ми, че тя съществува, за да я обичам. Не смеех дори да се надявам на ответно чувство.

Настана ден, когато опитът да изуча Умението ме тласна в тъй бездънно страдание, че не вярвах да оцелея. Не можех да си простя провала в учението; не можех да си представя, че за другите този провал няма значение. Отчаян, аз се отдадох на мрачно уединение. Минаха дълги седмици, без да я навестя или поне да й пратя вест, че мисля за нея. Накрая, когато вече нямаше към кого да се обърна, я потърсих. Твърде късно. Един ден пристигнах с наръч подаръци пред свещарница „Пчелен балсам“ тъкмо навреме, за да я видя как си отива. Но не сама. Беше с Джейд — хубав широкоплещест моряк с предизвикателна обеца на едното ухо и самоуверена мъжка походка. Незабелязан и смазан, аз се отдръпнах и продължих да гледам как се отдалечават, хванати за ръце. Гледах и я оставих да си отиде, а през следващите месеци опитвах да си повярвам, че е излязла и от сърцето ми. Питам се какво ли би станало, ако през онзи ден бях изтичал след тях да изпрося една прощална дума. Странно, колко много събития се промениха заради глупавата горделивост на едно момче и умението му да търпи поражения. Прогоних я от мислите си и никому не споменах за нея. После продължих да живея.

Крал Умен ме прати като свой убиец с кервана от гости, отиващи да посетят задочната венчавка на планинската принцеса Кетрикен с принц Искрен. Задачата ми бе незабелязано и дискретно да причиня смъртта на нейния по-голям брат, принц Руриск, за да остане тя единствена наследница на Планинския трон. Но когато пристигнах там, открих мрежа от коварни лъжи, изплетена от моя по-млад чичо, принц Славен, който се надяваше да отстрани Искрен от пътя към престола и да вземе принцесата за своя жена. Аз бях пионката, която щеше да пожертва за тази цел; и пак аз се оказах пионката, която повали фигурите около него, навлече си гняв и мъст, но спаси престола и принцесата за принц Искрен. Не смятам, че е било героизъм. Нито пък че е било сторено от дребнава злоба към онзи, който вечно ме нагрубяваше и унижаваше. Просто бе дело на едно възмъжаващо момче — изпълнение на клетвата, която бях дал преди години, без да разбирам истинската й стойност.

След като осуетих заговора на Славен, дълго лежах болен в Планинското кралство. Ала накрая дойде утро, когато се събудих и повярвах, че мъчителната немощ най-сетне ме е напуснала. Бърич реши, че съм достатъчно здрав, за да започнем дългото пътуване назад към Шестте херцогства. Принцеса Кетрикен и нейната свита бяха потеглили към Бъкип преди няколко седмици, докато времето още беше добро. Сега зимните виелици вече брулеха върховете на Планинското кралство. Ако не напуснехме Джаампе в най-скоро време, щеше да се наложи да презимуваме там. През онова утро бях станал рано и тъкмо привършвах събирането на багажа, когато ме разтърсиха първите леки тръпки. Твърдо реших да не им обръщам внимание. Дреболия, казах си, просто още не съм закусил и се вълнувам преди завръщането у дома. Навлякох дрехите, които Джоунки ни бе осигурила за пътешествието през Планините и отвъдната равнина. За мен имаше дълга червена риза с вълнена подплата и зелени плетени панталони с червена бродерия около кръста и долу на крачолите. Ботушите бяха меки, почти безформени, докато не ги запълних с краката си. Приличаха на торбички от добре обработена кожа с подплата от животинска козина. Пристягаха се към краката с дълги ремъци. Едва успях да ги закрепя с треперещите си пръсти. Джоунки ни бе казала, че са великолепни за сухия планински сняг, но че в никакъв случай не бива да ги мокрим.

В стаята имаше огледало. Отначало се усмихнах на отражението си. Дори и шутът на крал Умен не се обличаше толкова пъстро. Но над шарените одежди лицето ми бе изпито и бледо, тъмните очи върху него изглеждаха прекомерно големи, а твърдата черна коса стърчеше като козина на настръхнало куче. Болестта ме беше съсипала. „Нищо — казах си, — най-сетне ще се прибера.“ И обърнах гръб на огледалото. Докато събирах дребните подаръци, които исках да занеса на приятели у дома, ръцете ми ставаха все по-неуверени.