Робин Хоб - Тронът

Вълците не са създадени да ловуват сами. Така ми бе казал веднъж Нощни очи и до вечерта оцених мъдростта на думите му. Този ден се нахраних с корени от оризови лилии и лешници, които една катерица беше скрила на прекалено явно място. С удоволствие щях да изям самата катерица, която седеше на клона над мен и ме гълчеше, докато опустошавах запасите й, но нямаше как да превърна желанието си в действителност. Вместо, това докато чупех лешниците с един камък, си мислех, че една по една съм изгубил всичките си илюзии за себе си.

Бях се смятал за умен и независим човек. Бях се гордял с уменията си на убиец, дълбоко в себе си дори бях вярвал, че макар да не съм в състояние да усъвършенствам Умението си, силата ми не е по-малка от тази на когото и да било от Галеновата котерия. Ала лишен от щедростта на крал Умен и ловните способности на моя вълк, откъснат от тайната информация на Сенч и напътствията на Искрен, аз се бях превърнал в изгладнял мъж в крадени дрехи, заседнал по средата на пътя между Бъкип и Планините, почти без надежда да продължа в едната от двете посоки.

Колкото и да бяха мрачни, тези мисли по никакъв начин не отслабваха силата на Искреновото внушение. „Ела при мен.“ Дали нарочно беше запечатал тези думи в ума ми с такава заповед? Съмнявах се. Мисля, че просто бе искал да ми попречи да убия и Славен, и себе си. И все пак сега принудата съществуваше и гноеше като забит в ребрата ми връх на стрела. Дори заразяваше съня ми с тревога и често сънувах, че отивам при Искрен. Не че се бях отказал от намерението си да убия Славен — безкрайно кроях планове да се върна в Трейдфорд и да го нападна от неочаквана посока. Но всички планове започваха с една и съща уговорка: след като отида при Искрен. За мен просто беше станало немислимо да си поставя по-важна задача.

На няколко гладни дни срещу течението на реката се намира град Пристан. Макар и не толкова голям, колкото Трейдфорд, той е прилично селище. Там се произвеждат качествени кожени изделия, не само от говежда кожа, но и от кожа на харагар. Пристан е известен и с грънчарите си, които използват бялата глина от бреговете на реката. Много от нещата, които другаде се правят от дърво, стъкло и метал, тук са от кожа или глина. От кожа са не само обувките и ръкавиците, но и шапките и други дрехи, както и седалките на столовете и дори покривите и стените на сергиите на пазара. През прозорците на дюкяните видях дъски за рязане, свещници и дори ведра от фина глазирана керамика, всички надписани или изрисувани в стотици стилове и багри.

Накрая открих пазарче, на което човек можеше да продава всичко, каквото пожелае, и никой не му задаваше много въпроси. Размених скъпите си дрехи за един широк и един тесен панталон и работническа туника. Можех да получа и още, но човекът ми посочи няколко кафеникави петна по маншетите на ризата, които според него нямали да излязат. А и панталонът се бе поразтеглил, тъй като не ми беше по мярка. Можел да го изпере, но не бил сигурен, че ще си върне предишната форма… Отказах се и се задоволих с предложената ми цена.

Тези дрехи поне не бяха носени от убиец, избягал от двореца на крал Славен.

В друг дюкян малко по-нататък по улицата се разделих с пръстена, медальона и верижката срещу седем сребърника и седем петачета. Тези пари нямаше да ми стигнат, за да се присъединя към керван за Планините, но това беше най-доброто от шестте предложения, които получих. Когато понечих да си тръгна, пълничката дребна търговка срамежливо се пресегна и ме докосна по ръкава.

— Иначе нямаше да ви попитам, господине, но виждам, че сте в отчаяно положение — колебливо започна тя. — Затова ви моля да не се обиждате от предложението ми.

— А именно? — Подозирах, че ще ми предложи да купи меча ми. Вече бях решил да не се разделям с него. Нямаше да получа достатъчно пари, за да си струва да остана невъоръжен.

Жената свенливо посочи ухото ми.

— Обецата ви на свободен. Един мой клиент събира такива рядкости. Струва ми се, че е от клана Бутран. Права ли съм? — Тя зададе въпроса колебливо, сякаш очакваше всеки момент да изпадна в пристъп на ярост.

— Не зная — откровено признах аз. — Подари ми я един приятел. Не е нещо, с което ще се разделя за сребро.

Тя многозначително се усмихна, изведнъж възвърнала увереността си.

— О, знам, че такова нещо струва жълтици.

— Жълтици ли? — Не вярвах на ушите си. Вдигнах ръка и докоснах украшението на ухото си. — За това?!

— Разбира се — спокойно ме увери търговката, като си мислеше, че очаквам предложение. — Виждам, че изработката е великолепна. Такава е репутацията на клана Бутран. И освен това е рядкост, Кланът Бутран почти никога не дарява свобода на робите си. Всеки го знае, макар и да сме далеч от Халкида. Щом човек носи бутранско клеймо, значи…