Робин Хоб - Тронът

Накрая стигнахме до пасища, по които бяха пръснати овце и харагари. Малко след пладне направих онова, което знаех, че трябва да направя. Слязох от Стрела край един обрасъл с храсталаци поток, оставих коня да се напие и обърнах главата му към Трейдфорд.

— Върни се в конюшнята — казах му и след като той не помръдна, го плеснах по хълбока. — Хайде, върни се при Хендс. Кажи на всички, че съм умрял. — Мислено му показах яслите му, пълни с овес, който знаех, че обича. — Хайде, Стрела. Върви.

Той изпръхтя, но тръгна. Веднъж спря и погледна назад, като очакваше, че ще го повикам и ще го хвана.

— Върви — извиках му аз и тропнах с крак. Това го сепна и жребецът препусна, като отмяташе глава. Изобщо не бе уморен. Когато се върнеше в конюшнята, навярно щяха да повярват, че съм мъртъв. И може би щяха да изгубят повече време в търсене на трупа ми, вместо да ме преследват. Тропотът на копитата заглъхна. Зачудих се дали някога отново ще имам възможност да яздя толкова хубаво животно. Не ми се струваше вероятно.

„Ела при мен.“ Заповедта продължаваше да кънти в ума ми.

— Идвам, идвам — измърморих под нос. — След като хвана нещо за ядене и поспя. Но идвам. — Тръгнах край потока. Предстоеше ми дълъг и уморителен път, а имах само дрехите на гърба си.

Сега единственото ми желание бе да отида при Искрен, който се намираше някъде отвъд Планинското кралство. За тази цел трябваше първо да прекося цял Фароу. Това нямаше да е лесна задача. Макар че долината на Вин беше приятна, колкото повече се отдалечаваше от реката човек, толкова по-безводен ставаше районът. Орните земи бяха засети с лен и коноп, ала зад тях се простираше огромна необитаема пустош. Въпреки че не е пустиня, вътрешността на херцогството е равнинна и суха и се използва единствено от номадските племена. И дори те я напускат след „зеления сезон“, за да се настанят във временни селища по течението на реките или край други водни басейни. В дните след бягството ми от трейдфордския замък започнах да се чудя защо крал Властител изобщо си е направил труда да покори Фароу и го е включил в Шестте херцогства. Знаех, че трябва да се отдалеча от Вин, да се запътя на югозапад към огромното Синьо езеро, да го прекося и да последвам Студената река до подножието на Планините. Ала това не бе пътуване за сам човек. А без Нощни очи аз бях точно такъв.

Във вътрешността няма големи градове, макар че край някой от изворите все пак има постоянни селища. Повечето съществуват благодарение на търговските кервани, които минават през тях. Макар и бавно, търговският поток между народа на Синьото езеро и река Вин не спира да тече и по същия път пристигат стоките от Планинското кралство. Очевидно някак си трябваше да се присъединя към някой от тези кервани. Но очевидното не винаги е лесно.

На влизане в Трейдфорд бях приличал на най-окаян просяк. Напуснах го в скъпи одежди, на гърба на един от най-добрите коне, отглеждани в Бъкип. Ала в момента след раздялата си със Стрела започнах да осъзнавам сериозността на положението си. Имах откраднатите дрехи и кожените си обувки, колана и кесията си, нож и меч, плюс пръстен и медальон на верижка. В кесията ми не беше останал нито петак, само огниво, брус за ножа ми и набор от отрови.