Робин Хоб - Тронът

— Да — отвърнах аз, ала когато очите й грейнаха, трябваше да прибавя: — Но този сън няма да ти донесе утеха. Той е жив на някакво студено ветровито място. Не ми позволи да видя нищо повече и когато го попитах къде е, просто ми каза да го открия.

— Защо е постъпил така — промълви Кетрикен. На лицето й се изписа измъчено изражение, сякаш Искрен е отблъснал нея.

— Той строго ме предупреди да не използвам Умението. Защото… наблюдавах Моли и Бърич. — Беше ми много трудно да го призная, защото не исках да говоря за онова, което бях видял там. — Искрен дойде да ме отведе и ме предупреди, че враговете ни могат да ги намерят чрез мен и да ги погубят. Мисля, че тъкмо затова скри местонахождението си. Защото се бои, че ако науча къде е, Славен и неговата котерия също могат да узнаят.

— Смята ли, че те също го търсят — попита Кетрикен.

— Така ми се струва. Макар че не усетих следи от тяхното присъствие, крал Искрен, изглежда, е убеден в това.

— Защо Славен ще си прави този труд, щом всички вярват, че Искрен е умрял?

Свих рамене.

— Може би, за да не му позволи да се завърне и да докаже, че Славен лъже. Не знам точно. Усещам, че моят крал крие много неща от мен. Той ме предупреди, че котерията притежава неподозирани способности.

— Но Искрен определено не е по-слаб от тях, нали — с детинска убеденост попита Кетрикен.

— Той владее силова буря, каквато никога не съм виждал. Но е нужна цялата му воля, за да я контролира.

— Този контрол е илюзия — измърмори Кетъл. — Капан за непредпазливите.

— Крал Искрен едва ли е непредпазлив, лейди Кетъл — ядосано възрази кралицата.

— Не, разбира се, че не е — побързах да я успокоя аз. — И думите бяха мои, не на Иск… на крал Искрен, милейди. Просто се опитвам, да ви обясня, че поведението му ми е напълно непонятно. Мога само да вярвам, че той знае какво прави. И да изпълнявам заповедите му.

— Да го откриеш — съгласи се Кетрикен и въздъхна. — Ще ми се да можехме още в този момент да продължим. Но само глупак ще излезе навън в такава буря.

— Докато сме тук, Фицрицарин е в постоянна опасност — каза Кетъл. Всички погледи се насочиха към нея.

— Какво те кара да говориш така — попита кралицата.

Кетъл се поколеба.

— Всеки може да го види. Ако не говори, мислите му започват да блуждаят и очите му стават празни. Нощем не може да спи, без да го измъчва Умението. Очевидно е, че за това е виновен пътят.

— Макар че всичко това е така, за мен изобщо не е очевидно, че проблемът е в пътя. Може да се дължи на треската от раната му или…

— Не — рискувах я да прекъсна. — От пътя е. Нямам треска. И преди да стигнем до него не се чувствах така.

— Обясни по-подробно — нареди Кетрикен.

— Самият аз не го разбирам. Мога само да предполагам, че пътят някак си е бил създаден с помощта на Умението. Никога не съм виждал по-прав и гладък път. Нито едно дърво не е пуснало издънки по него, въпреки че изобщо не се използва. Няма животински следи. И забелязахте ли онова дърво, покрай което минахме вчера? Падналият напряко на пътя дънер? Пънът и най-горните клони бяха здрави, но онази част от ствола, която лежеше върху самия път, почти напълно беше изгнила. Тук все още се движи някаква сила, която поддържа пътя чист. И мисля, че е свързана с Умението.

Кетрикен се замисли, после попита:

— Какво предлагаш да правим?

Свих рамене.

— Нищо. Засега. Шатрата си е добре тук. Ще е глупаво да се опитаме да я преместим в тази виелица. Просто трябва да съм наясно с опасността за себе си и да се мъча да я избягвам. И утре или когато вятърът утихне, трябва да вървя край пътя, а не по него.

— Това няма да помогне много — измърмори Кетъл.

— Може би. Но тъй като пътят ни води при Искрен, не бива да се отклоняваме. Искрен е оцелял, а е бил сам. — Замълчах и си помислих, че вече по-добре разбирам някои от разпокъсаните сънища на Умението, в които го бях виждал. — Някак си ще успея.

Кръгът от скептично наблюдаващи ме лица не ми действаше много успокояващо.

— Трябва да успееш — тъжно се съгласи Кетрикен. — Ако можем да ти помогнем с нещо, Фицрицарин…

— Не се сещам за нищо — отвърнах аз.

— Освен колкото можем да ангажираме вниманието му — каза Кетъл. — Не го оставяйте да седи без работа, нито да спи прекалено много. Славея, арфата ти е тук, нали? Не можеш ли да ни посвириш и попееш?

— Имам някаква арфа — кисело я поправи певицата. — Не може да се сравнява със старата, която ми взеха в Лунно око.

За миг лицето й стана безизразно. Зачудих се дали изглеждам така и аз, когато ме тегли Умението. Кетъл протегна ръка и леко я потупа по коляното, ала Славея дори не трепна. — Въпреки това ще ви посвиря, щом смятате, че ще е от помощ. — Младата жена се пресегна към раницата си и извади увития в плат инструмент. Той представляваше просто дървена рамка с опъната струни и общо взето имаше формата на предишната й арфа, ала не и нейното изящество и лъскавина. Славея го взе в скута си и започна да го настройва. Тъкмо свиреше първите ноти на една стара бъкска балада, когато през вратата се провря една покрита със сняг муцуна.