Робин Хоб - Тронът

— Фиц? Буден ли си? — Шутът се бе навел над мен и лицето му почти докосваше моето. Изглеждаше разтревожен.

— Да, струва ми се. — Затворих очи. В главата ми хаотично се рояха образи и мисли. Не можех да разбера кои от тях са мои. Опитах се да си спомня дали е важно да го зная.

— Фиц! — Този път беше Кетрикен. Хвана ме за рамото и ме разтърси.

— Накарайте го да седне — предложи Славея. Кралицата незабавно ме хвана за яката и ме надигна да седна. Рязката промяна ме замая. Не разбирах защо искат да се събудя посред нощ. Казах им го.

— Вече е пладне — напрегнато отвърна Кетрикен. — Бурята продължава да вилнее от снощи. — Тя внимателно ме погледна. — Гладен ли си? Искаш ли чай?

Докато се мъчех да се съсредоточа, забравих какво ме пита. Толкова много хора разговаряха, че не можех да отделя мислите си от техните.

— Моля — учтиво казах на жената. — Какво ме попитахте?

— Фиц! — Ядосано изсъска бледият мъж, пресегна се зад мен и притегли някаква раница към себе си. — Тук има самодивско биле за чай. Сенч му го остави. Би трябвало да му подейства.

— Няма нужда от това — рязко каза някаква старица, протегна ръка и силно ме ощипа по ухото.

— Ох! Кетъл — скарах й се и се опитах да се освободя. Тя продължаваше да ме стиска.

— Събуди се — строго ми нареди старицата. — Веднага!

— Буден съм — уверих я аз и след като ми се намръщи, Кетъл пусна ухото ми. Докато смутено се озъртах, тя гневно измърмори:

— Прекалено сме близо до този проклет път.

— Виелицата още ли продължава — попитах аз.

— Казахме ти го поне сто пъти — отвърна Славея, но долових тревогата в думите й.

— Имах… нощес сънувах кошмари. Не спах добре. — Огледах хората, сгушени край малкия мангал. Някой се бе осмелил да излезе навън, за да донесе още дърва. На тринога над мангала висеше котле, пълно с топящ се сняг. — Къде е Нощни очи — веднага щом усетих отсъствието му, попитах аз.

— На лов — отговори Кетрикен. И: „Почти без резултат — разнесе се ехото от склоновете над нас. — В тази буря нищо не се движи. Не зная защо изобщо си правя труда.“

„Ела си на топло“ — предложих му аз. В същия момент Кетъл жестоко ме ощипа по ръката. С вик отскочих назад.

— Обръщай ни внимание! — Изсумтя старицата.

— Какво правим? — Като разтривах ръката си, попитах аз. Днес поведението на никой не ми се струваше логично.

— Чакаме бурята да отмине — отвърна Славея, наведе се към мен и впери очи в лицето ми. — Какво ти е, Фиц? Виждам, че умът ти витае някъде.

— Не зная — признах аз. — Чувствам се като в сън. И ако не се насилвам да остана буден, веднага започвам да се унасям.

— Тогава се съсредоточи — грубо ме посъветва Кетъл. Не разбирах защо ми се сърди.

— Може би просто трябва да поспи — предложи шутът. — Изглежда уморен и ако се съди по мятането и скимтенето му нощес, сънищата му хич не са били спокойни.

— Тъкмо затова повече ще си почине като остане буден, отколкото ако пак се върне към такива сънища — безмилостно настоя Кетъл и ме сръга в ребрата. — Говори ни, Фиц.

— За какво — опитах се да извъртя аз.

Кетрикен незабавно предприе атака.

— Сънува ли Искрен? Да не би нощес да си използвал Умението, за да се свържеш с него, и затова днес да си толкова замаян?

Въздъхнах. Човек не може да отговори с лъжа на директния въпрос на своята кралица.