Робин Хоб - Тронът

— Ами сега — тихо попитах аз.

— Ако Искрен е жив, на престола му седи самозванец. Аз съм се заклел да служа на своя крал. Сенч също. Както и ти. — Двамата напрегнато се взираха в мен.

„Избягай пак.“

„Не мога.“

Бърич потръпна, сякаш го бях убол с игла. Зачудих се дали ако се запътя към вратата, ще се нахвърли върху мен и ще ме спре. Ала той не каза нищо, дори не помръдна; просто чакаше.

— Аз не. Онзи Фиц умря.

Сякаш го ударих. Но Сенч тихо попита:

— Тогава защо все още носи иглата на крал Умен?

Вдигнах ръка и я свалих от яката си. „Ето — готвех се да кажа, — ето, вземи я, вземи всичко, което върви с нея. Аз свърших. Не ми стига смелост за повече.“ Но вместо да изрека тези думи, продължавах да седя и да я гледам.

— Бъзово вино — предложи Сенч, ала не на мен.

— Тази вечер е студено. Ще направя чай — отвърна Бърич.

Сенч кимна. Седях неподвижно и държах сребърната игла с рубина. Спомнях си ръцете на моя крал, който я промушваше през гънките на момчешката ми риза. „Сега си мой“ — бе казал Умен. Ала той беше мъртъв. Това освобождаваше ли ме от обещанието ми? Ами последните му думи? „Какво съм направил от теб?“ За пореден път заобиколих този въпрос. По-важно бе какво съм сега. Дали бях такъв, какъвто ме беше направил Славен? Или можех да избягам от това?

— Славен ми каза — замислено рекох, — че само трябва да се почеша, за да открия Безименния, момчето-куче. — Вдигнах очи и се насилих да срещна погледа на Бърич. — Може да ми хареса да съм Славен.

— Наистина ли? — попита Бърич. — Имаше време, когато не смяташе така. Кой си ти, Фиц, ако не си кралски човек? Какъв си? Къде ще идеш?

Къде щях да ида, ако бях свободен? При Моли, викаше сърцето ми. Поклатих глава и се отърсих от тази мисъл, преди да ме е изпепелила. Не. Още преди да изгубя живота си бях изгубил нея. Замислих се за своята празна, горчива свобода. Всъщност можех да отида само на едно място. Взех решение, вдигнах глава и твърдо срещнах погледа на Бърич.

— Заминавам. Където и да е. В Халкидските държави. В Бинград. Оправям се с животните и съм приличен писар. Мога да си изкарвам прехраната.

— Несъмнено. Но живуркането не е живот — отбеляза той.

— А какво е живот — внезапно разгневен, попитах аз. Защо трябваше толкова да усложняват нещата? От мен ненадейно бликнаха думи и мисли, като отрова от гнойна рана. — Ти ме накара да се посветя на своя крал и да жертвам всичко останало като теб. Да се откажа от жената, която обичам, и да следвам краля по петите като куче. А когато този крал те изостави? Ти го преглътна и вместо него отгледа копелето му. После ти отнеха всичко — конюшнята, конете, кучетата, хората. Оставиха те без нищо, дори без покрив над главата, същите тези крале, пред които беше положил клетва. И какво направи ти? Тъй като не ти беше останало нищо, ти се вкопчи в мен, измъкна копелето от ковчега и насила му върна живота. Живот, който мразя, живот, който не искам!

Онемял, той ме зяпна. Исках да престана, но нещо не ми позволи. Гневът ми бе като пречистващ огън. Стиснах юмруци и продължих:

— Защо винаги си до мен? Защо винаги ме изправяш, за да ме повалят отново? Защо? За да ти дължа нещо ли? За да имаш право над живота ми, защото нямаш смелост да водиш собствен живот ли? Ти искаш само да ме направиш като себе си, човек без собствен живот, човек, който дава живота си на краля. Не разбираш ли, че не си заслужава да се живее за друг?

Срещнах погледа му и после се извърнах от удивлението и мъката, които видях в очите му.

— Не — след като си поех дъх, тъпо казах аз. — Не разбираш, не можеш да разбереш. Дори не можеш да си представиш от какво си ме лишил. Трябваше да съм мъртъв, но ти не ми позволи да умра. При това с най-добри намерения, защото си вярвал, че постъпваш правилно, независимо дали ми причиняваш болка. Но кой ти даде право над моя живот? Кой ти позволи да постъпиш така с мен?

В стаята не се чуваше нито звук, освен собствения ми глас. Сенч бе като вцепенен. Изражението на Бърич ме разгневи още повече. Той се опита да възвърне гордостта и достойнството си и тихо отвърна:

— Баща ти ме натовари с тази задача, Фиц. Аз направих всичко възможно, момчето ми. Последните думи, които ми каза моят принц, Рицарин, бяха „Отгледай го добре“. И аз…

— И ти се отказа от следващите десет години от живота си, за да отгледаш нечие копеле — с яростен сарказъм го прекъснах аз. — Грижеше се за мен, защото всъщност не можеше да правиш нищо друго. През целия си живот, Бърич, ти си се грижил за някой друг, на първо място си поставял някой друг, жертвал си нормалния си живот заради някой друг. Верен като куче. Това живот ли е? Никога не ти ли се е искало да принадлежиш на самия себе си и сам да взимаш решения? Или причината е страхът? — Почти виках. Когато думите ми се изчерпаха, го погледнах, задъхан от гняв.