Робин Хоб - Тронът

Започнах да тършувам в паметта си. Бе ми трудно да подредя нещата — сякаш ги бях видял с вълчи очи.

— Той беше студен. Но жив. Или уморен, или ранен. Някак по-бавен. Опитваше се да се свърже с мен и аз го отблъсквах, затова ме караше да пия. За да събори стените ми, предполагам…

— Къде беше?

— Не знам. Сняг. Гора. — Продължих да ровя из призрачните спомени. — Струва ми се, че самият той не знаеше къде е.

Сенч впи в мен зелените си очи.

— Усещаш ли го? Можеш ли да ми кажеш, че е жив?

Поклатих глава. Сърцето ми започваше да се блъска в гърдите ми.

— Можеш ли да се свържеш с него?

Пак поклатих глава. Стомахът ми се сви.

Раздразнението на Сенч растеше с всяко следващо поклащане на главата ми.

— По дяволите, Фиц, трябва!

— Не искам — внезапно извиках. Бях скочил.

„Бягай! Бягай колкото можеш по-бързо!“

Направих го. Изведнъж се оказа съвсем просто. Избягах от Сенч и хижата, сякаш ме гонеха всички дяволи на адските острови. Сенч извика след мен, но аз отказах да чуя думите му. Тичах и веднага щом се скрих сред дърветата, до мен се озова Нощни очи.

„Не натам, натам е Сърцето на глутницата — предупреди ме той. Затова продължихме нагоре по хълма, надалеч от потока, към надвисналия над брега къпинак, където в бурни нощи се подслоняваше Нощни очи. — Какво беше това? Каква беше опасността?“ — попита приятелят ми.

„Той искаше да се върна — признах след малко. Опитах се да го изразя така, че Нощни очи да ме разбере. — Искаше да… вече да не съм вълк.“

Изведнъж ме побиха тръпки. Като го обяснявах на Нощни очи, се бях изправил лице в лице с истината. Изборът беше прост. Да съм вълк, да нямам минало и бъдеще, само настояще. Или да съм човек, измъчен от миналото си, чието сърце се изпълва със страх. Можех да вървя на два крака и да позная срама и боязънта като начин на живот. Или да тичам на четири крака и да забравя всичко, докато накрая дори Моли се превърне само в приятна миризма, която си спомням. Неподвижно седях под къпините, отпуснал ръка на гърба на Нощни очи, отправил поглед към място, което можех да видя единствено аз. С наближаването на нощта светлината бавно се променяше. Решението ми се оформяше бавно и неизбежно като спускащия се мрак. Сърцето ми плачеше, ала алтернативата бе непоносима.

Прибрах се вкъщи с подвита опашка. Чувствах се странно отново да се завърна в хижата като вълк, да усетя миризмата на дима като нещо човешко, да премигна към процеждащата се през капаците на прозорците светлина. Неохотно откъснах ума си от този на Нощни очи.

„Не предпочиташ ли да ловуваш с мен?“

„Много бих искал да ловувам с теб. Но тази нощ не мога.“

„Защо?“

Поклатих глава. Решението ми бе толкова неукрепнало и ново, че не посмях да го подложа на изпитание, като отговоря. Спрях в края на гората, за да изтупам дрехите си от листата и пръстта, да пригладя косата си и да я завържа на опашка. Надявах се, че лицето ми не е мръсно. Изправих рамене и се насилих да закрача към хижата, да отворя вратата, да вляза и да ги погледна. Чувствах се ужасно уязвим. Те бяха приказвали за мен. Знаеха почти всичките ми тайни. Разклатеното ми достойнство окончателно се разпадна. Как можех да се изправя пред тях и да очаквам да се отнасят към мен като към човек? И все пак не можех да ги виня. Те се бяха опитали да ме спасят. От самия мен, да, но въпреки това да ме спасят. Не бяха виновни, че спасеното от тях не си струваше.

Влязох. Двамата седяха на масата. Ако бях избягал така преди няколко седмици, когато се върнех, Бърич щеше да скочи и да ме зашлеви. Знаех, че с това вече е свършено, ала споменът ме изпълни с предпазливост, която не можех да скрия напълно. На лицето му обаче се изписа само облекчение. Сенч ме наблюдаваше със срам и загриженост.

— Не исках да те притискам толкова силно — сериозно каза той, преди да успея да отворя уста.

— Не си — тихо отвърнах аз. — Само докосна мястото, което притисках самият аз. Понякога човек не съзнава колко тежко е ранен, докато някой друг не пъхне пръст в раната.

Седнах до тях. След седмици на проста храна видът на сиренето, меда и бъзовото вино на едно място почти ме смая. Към пъстървата, която беше уловил Бърич, имаше и самун хляб. Известно време само ядохме, без да приказваме за нищо. Това като че ли поуспокои странното усещане. Ала в момента, в който се нахранихме и вдигнахме масата, напрежението се върна.

— Сега разбирам въпроса ти — рязко каза Бърич. Двамата със Сенч го погледнахме изненадано. — Преди няколко дни, когато ме попита какво ще правим. Разбирам, че съм смятал Искрен за мъртъв. Кетрикен носеше неговия наследник, но вече беше на сигурно място в Планините. Не можех да направя нищо повече за нея. Ако по някакъв начин се бях намесил, можех да я издам. Беше най-добре да продължи да се крие при бащиния си народ. Когато детето й навършеше пълнолетие… е, ако дотогава не бях в гроба, щях да направя каквото мога. И виждах службата си към своя крал за свършена. Затова виждах само необходимостта да се грижим за себе си.