Анатолий Приставкин - Пренощува облачето златно

Добре поне, че не им смени гащите с някои чужди. В маншета на панталона на Колка беше скрита една сгъната трийсетачка.

Не бяха много пари за военното време, но за Кузминчетата бяха страшно важни.

Те бяха единствената им ценност, опора в неизвестното бъдеще.

Четири ръце. Четири крака. Две глави. И една трийсетачка.

Както й бе наредено, Ана Михайловна закара братята с мотрисата до Казанската гара и лично ги предаде заедно с документите на някакъв началник, пооплешивял и с омачкан костюм.

Казваше се Пьотър Анисимович.

Погледна разсеяно братята, отметна ги в списъка, прибра този списък в чантата, която не изпускаше от ръцете си, и промърмори нещо за облеклото им: в Томилино можели да им дадат и по-свестни дрехи.

— Вече не знам какво става — въздъхна той.

А Кузминчетата чак сега схванаха защо директорът в Томилино така странно размени сакото и ватенката, сигурно за да успокои съвестта си. Ако я имаше…

Размахвайки чантата, Пьотър Анисимович поведе братята покрай композицията към предните вагони.

До него притичваха някакви хора с торби, с багажи, оплакваха се, че не могат да си заминат, молеха го да помогне, да ги настани някак…

Пьотър Анисимович отговаряше еднакво на всичко: „Не, не. Не мога.“

А по едно време избухна, развика се:

— Аз да не съм благотворително дружество! Вече не знам какво става! Водя петстотин безпризорни и не знам къде да ги тикна! — При това кой знае защо посочи Кузминчетата.

Думата „тикна“ не им хареса много, но си премълчаха.

От всички вагони, покрай които минаваха, се подаваха глави.

Посрещаха новодошлите с крясъци, свиркане, дюдюкане, особено когато познаеха някого от предишните скитосвания по пазари, гари, от дранголниците, където ги бяха прибирали заедно…

Вече бяха зърнали Кузминчетата, бяха ги познали, подире им екна:

— Томилинска въшко, къде закръшка? Под леглото — при лайното!

Братята си намериха нарове, от най-горните, на третия ред, и незабавно подадоха глави през прозореца, като ги провряха между другите.

Видяха, че водят момчета от Люберци, с които не само се бяха срещали, но и враждуваха, дори се бяха били, и задюдюкаха заедно с другите, засвиркаха кой колкото можеше.

— Люберецка въшко — къ-де за-кръш-ка, под леглото…

Така посрещнаха после дошлите от Люблино, от Можайск (тия главорези!), от Серпухов, от Подолск, от Волоколамск, от Митишчи (те са все от детската приемна-разпределител, тихи води, душички наглед, ама дорде се усетиш, и те обрали!), от Ногинск, от Раменское, от Коломна, от Кашира, от Орехово-Зуево…

Но най-злобно посрещнаха московчаните.

Те бяха в известен смисъл привилегировани, по-добре ги хранеха и не бяха облечени в такива дрипи като областните.

Целият вагон така закрещя срещу московчаните, че заглуши звъна на трамваите по Каланчовка.

Зареваха, завиха, заблеяха, замучаха.

Крещяха чак до тъмно, посрещайки новите и нови групи свои събратя.

— Ей, Можай, върви си играй!

— Кашира е дърта, умира!

— Орехово-Зуево — съблечено, събуево!

— Коломна е гладна, бездомна!

Крещяха частушките в хор, но не влагаха злоба в думите. По-скоро крещяха по навик.

Влакът като ноев ковчег събираше от интернатите по няколко екземпляра и сега им предстоеше като след великия потоп да живеят заедно на кавказката земя.

С наближаването на нощта композицията поутихна. Натъпкаха я като консервена кутия догоре. Всеки от пристигналите трябваше не само да освирка другия, но и да помисли за себе си: да си намери нар, да изтика, да изблъска съседа, да се намести така, че да може да седи, а още по-добре — да лежи.

Което направиха и нашите Кузминчета.

Излегнаха се като боляри, всеки на отделен нар, и от висотата на положението си наблюдаваха като на кино какво става долу.

Дрънканици, смехории, вицове… Някой подхвана песен: „На Кавказ монах живял, дрипав и с окаян хал. В тайно място ден след ден злато търсил настървен. Ето, злото той откри — ще го косне за пари…“

Не се разбра какво е станало с монаха, златото и Кавказ; вагонът се заклати!

Всички се умириха. Ослушаха се. Хем вярваха, хем не вярваха, наистина ли потеглиха, поеха на път?

Вагонът постоя, после се люшна отново, по-силно, изтрака, железата му изскърцаха и няма лъжа — потегли! Това се разбра от лекото поскърцване, по още редките тласъци и громолене.