Анатолий Приставкин - Пренощува облачето златно

Кузминчетата се спогледаха.

И двамата си помислиха: добре че влакът няма да стои много. Хич не им трябваше да стои много. Колкото по-бързо тръгне, толкова по-добре. Нали предварително бяха обмислили всичко и за себе си, и за влака.

Зад дългия зид, който завършваше с полуразрушеното здание на гарата — изглежда, жестоки битки се бяха водили тук, — се откриваше площад, пълен с народ. Като прескачаха купчини натрошени тухли, окопи, пълни с вода, братята, а и десетки други хлапаци, хукнаха с всички сили към пазара.

Врязаха се в него засилени, както кинжал се забива в жертвата си.

На входа, както винаги, бяха торбите със семки и метличките. А по-нататък следваха зеленчуците: картофи, цвекло, ряпа, краставици… Зеленчуците май бяха повече, отколкото в Подмосковието, и млякото беше повече, изложено направо в чаши с румено каймаче отгоре. Казват му варенец. Провлечени викове: „Ва-ре-нец! Хайде на ва-ре-не-ца!“ Една лелка се разкрещя подире им. Викаше ги, защото от джоба на Колка стърчеше червената трийсетачка. А зад трийсетачката надничаха и някакви сини хартишки… Ако не беше трийсетачката, лелката хич нямаше да ги забележи, а тъй дори милички ги нарече, Тук се въртят какви ли не гаменории!

Тъкмо тази беше идеята на Сашка, целият пазар да вижда щръкналата от джоба скъпоценна трийсетачка, а до нея бяха наслагали парчета от разрязана цигарена кутия „Беломорканал“… Иди, че ги огледай в движение, пачка като пачка, колегите мошеници като нищо може да я чопнат! Но и това беше предвидено. Колка пристъпва като богаташ, демонстрира трийсетачката, а Сашка пази отзад, не откъсва очи от нея, тръгне ли някой да приближава, избутва го настрана.

Наоколо вдигаше врява тълпата. Чоплеха семки. Цялата земя беше поръсена с люспи.

Наблизо се чу писък: гепили са някого, бият го.

Тази картина не бе нещо ново за братята, и тях са ги хващали, и те са пищели, като че ги колят, току-виж, някой се застъпил. А ако мълчиш и търпиш, може и главата да ти откъснат заради личната си собственост, хич няма да им мигне окото.

Може някой от техния ешелон да пищеше, но братята бързо свърнаха в друга посока. Много са бдителни тук търговците!

Направиха петдесетина крачки и спряха: ей го! Това е, което търсеха!

На плоска дъсчена сергия, не в центъра, откъдето не можеш се измъкна, а открая бе подреден на месалче ръжен домашен хляб, грижливо нарязан на равни заоблени комати. А до тях нещо съвсем странно, бяло и продълговато: като го видя, Колка просто се препъна на равното. Втренчи се в нещото като омагьосан.

Сашка лекичко го смушка в хълбока:

— Кво се звериш като овен в нова порта… Франзела! Бял хляб, на кино съм виждал…

Прошепна тези думи, но и в неговото гърло сякаш заседна буца глина, ни да я глътнеш, ни да я изплюеш. Заради тая дяволска франзела, дето се навираше в очите им.

Сашка беше видял такава в един предвоенен филм: хлебарница, някакъв човек просто влиза и си купува това бялото… И казва: „Ето, купих франзела!“ Дали не е било наужким? Хем без купони! Хем тъй, цяла!

Озърнаха се братята, дано не ги изпревари някой. Да не би купувачи да се нахвърлят на това пазарно чудо. Но не. Никой не се блъска, не подава пари… Погледнат, направят си сметката, па се дръпнат. Май скъпо дават хлебеца, затова си стои непипнат, очаква богати хора, грее, та света огрява със златната си коричка, закъдрена отгоре като неравно тегелче.

А как мирише! От сто метра биха подушили братята този аромат, може би тъкмо той доведе тук гладните им стомаси, като пчелички, привлечени от аромата на сладкото!

Братята се помолиха наум. Ето какво се помолиха: „Господи! Не го давай на никого, опази го, докато дойде нашият час! Отведи настрана, господи, онези с издутите кесии, дето могат преди нас да пипнат това бяло чудо… Нали виждаш, господи, че трябва да продължим с влака, а ако сега го изтървем… Пък и глад ни мъчи, господи! Ти си нахранил с хлябовете си хиляди (едни бабички разправяха), дай съвсем мъничко за още двама!“

Може и да не бяха точно същите думи, но за смисъла гарантирам, за искреността на молитвите — да не говорим.

Сега братята си разделиха работата така: единият се обърна с лице към влака, другият — към франзелата и хляба, а до тях имаше и късове от пити мед…

Ето къде им трябваха четирите очи! И всичко това го измисли на гладен стомах лудата глава на Сашка! Гръб до гръб, хем няма да им чопнат трийсетачката, хем всичко наоколо се вижда, а ако потрябва сигнал, едно ръгване с лакът стига.