Анатолий Приставкин - Пренощува облачето златно

Сашка чу как изсвири локомотивът. Дрезгаво, провлачено, сякаш ги извика: „По-тег-ляяям!“

Тъкмо той беше сигналът за действие. Като тръба на архангел, призоваваща братята да започнат своето право дело.

Сега напред! Само напред! Към франзелата — чудото невиждано, — към заоблените ръжени комати, към парчетата мед, около които се роят нахални оси… Но първо към златния, мил хлебец! По-бързо, Колка! По-бързо!

Сашка ръгна брат си с остър лакът в реброто. „Давай“ — прошепна.

А Колка измъкна по-нагоре хартишките и трийсетачката, да се виждат по-добре, и право към сергията. Знаеше: имат на разположение минута-две, не повече. Примъкна се плътно до сергията, повъртя се, та да се видят паричките, попита:

— Ами тука кво? — Именно с този небрежен тон, който показва, че тук няма нищо свястно, като за него. Боклуци разни.

Млада селянка със сини изпъкнали очи, същински копчета, вперила ги е в небето. Израсла повече нашироко, отколкото нависоко. Сега Сашка би намерил какво да каже: „По-широка от сергията си.“ Глей я как се е разплула, сигур с пазарски стоки са я охранили, та е станала такава свиня!

До нея дребен селяк, плюнка в сравнение с жена си, премачкала го е сигур, нали е над стоте.

Всичко това префуча през главата на Колка като лек ветрец, докато оглеждаше неохотно, с недоволна физиономия хляба.

— Носят тука разни… — процеди и хвърли поглед напред, тоест ей сега ще продължи нататък. — Не виждам нищо свястно.

Дебеланата люпи семки и равнодушно плюва настрани. Като че работа върши, цък-цък, същинска картечница. Обаче се засегна.

— Разни ли? — попита, дори една люспа увисна на долна та й устна. — На това ли му викаш разни?… — тупна тя франзелата под носа на Колка.

Колка уж щеше да си тръгва, ама поспря, взе франзелата и от пружиниращата коричка, от замайващия аромат чак му се повдигна.

— Сигур е от трици, а? — попита и се навъси. Веднага си пролича, че не обича да му пробутват разни гадости от трици.

— Ти си от трици! — пламна здравенячката. — Пшеничена франзела! Що не си отваряш очите!

А Колка наистина беше затворил очи, аха-аха да си избълва червата. Почне ли да повръща тука, пред очите на тая охранена селянка, край на всичките им планове. Ха сега де! Уж всичко премислиха, предварително пресметнаха всяко движение, а гаденето от глад, спазмите в червата забравиха, не ги предвидиха.

Колка врътна глава, вдиша по-дълбоко, после пак. А за пред ония — ръката пред устата, уж се прозява. Дори много естествено излезе, прозява се хлапакът, скучно му е тук, да гледа някаква си жалка франзела, дето го премятат, че уж не била от трици.

— Е, за колко я даваш? — попита и небрежно избута франзелата към бабанката. Но не толкова далече, че да не може да я вземе пак.

— Сто и педесе.

— По-малко не може ли?

— Кво по-малко? Я виж! Чиста пшеница!

— Сто — измуча Колка и махна с ръка. Ех, знаем я ние твоята чиста пшеница. Грош не струва.

— Сто и четирсе — каза оная. И пак си захвана семките.

— Сто и двайсе — подхвърли Колка и се накани да тръгне. Вече направи една крачка настрани, без да поглежда нито продавачката, нито франзелата й. Не го интересува.

— Сто и трийсе — викна подире му бабанката. Ветрило люспи излетя от устата й.

— Айде добре — благоволи Колка, върна се и се потупа по джоба, та да се видят парите. — Минавам се, да знаеш!

Взе франзелата и я натъпка в същия джоб, дето са парите.

А за да не остави дебелата търговка да се опомни, веднага бучна пръст в хляба:

— А тва колко му искаш?

— Комата — трийсетачка! И меда — трийсетачка! — Дебеланата раздвижи устни, люспи се разхвърчаха на всички страни.

— Ще ги взема! Макар че ме дереш жив! — дрьзко произнесе Колка и внезапно развеселен, напъха наведнъж два комата в същия джоб, където вече се намираше франзелата. И докато оная не се бе освестила, натика и две парчета мед в пазвата си. — Ех, кога ли не сме се минавали ние… От всичко вземам! От всичко!

Дебеланата май нещо започна да се усеща, заряза семките, впери очи-копчета в Колка.

А селячето до нея, което до този момент дремеше, се сепна от вика на жена си, огледа се. Пред очите му национализират продуктите, а той лапа мухи.

Ето го втория, критичния момент! Когато всичко е взето и трябва красиво да си плюят на петите. Както биха казали в сведение на Информбюро: обкръжаването на вражеската групировка край Сталинград приключи. Време е да нанесем последния удар.

Тъкмо затова в засада е оставен Сашка. Като отряда на Дмитрий Боброк на Куликово поле срещу Мамай… В училище го учиха. То се знае, Мамай е дебелогъзата пшеничена бабанка…