Анатолий Приставкин - Пренощува облачето златно

Върху масата, накълцана от ножовете, просмукана с възкисела миризма на хляб, са самуните: много сивкаво-златисти самуни. Кой от кой по-хубав. Една коричка да отчупиш — стига ти. Ще я поосмучеш, ще я глътнеш. А след коричката — цял вагон срединка, късай и лапай.

Никога в живота си Кузминчетата не бяха държали в ръце цял самун хляб! Не бяха пипвали дори.

За виждане, виждали бяха, вярно, отдалече — когато сред навалицата в магазина го даваха срещу купоните, след като го претеглеха на кантара.

Мършава продавачка без възраст грабваше разноцветните купони: работнически, за служещи, за хора На издръжка, детски, само хвърляше, един поглед — имаше опитен, точен окомер — на печатчето от обратната страна, където беше написан номерът на магазина, макар че сигурно познаваше прикрепените към нея клиенти поименно, правеше с ножичката „кръц-кръц“ — по две — по три купончетата падаха в чекмеджето. В това чекмедженце бяха събрали хиляда, цял камион такива купончета с цифрички: 100, 200, 250 грама.

Но всеки купон, че и два, и три да събереш, представляваше само малка част от целия самун, продавачката икономично отрязваше с острия нож неголямо парче. Че и тя нищо не беше спечелила от работата с хляба, съсухрила се беше, вместо да надебелее!

Обаче колкото и да гледаха братята с четирите си очи, в тяхно присъствие никой не бе успял да изнесе от магазина цял, недокоснат от ножа самун!

Цял — то е такова богатство, че да те е страх да го помислиш!

Но пък какъв, ли рай ще е пред очите ти да има не един, не два, а три самуна! Истински рай! Най-истинският! Благословеният! И хич не ни е притрябвал някакъв си Кавказ!

Още повече че този рай е досами тях, понякога през тухлената стена се чуват неясни гласове.

Макар и ослепели от саждите, оглушали от пръстта, от попа, от нечовешките усилия, във всеки звук братята чуваха едно: „Хляб. Хляб…“

В такива минути братята не копаят, да не са луди. Когато отиват към бараката, не си жалят краката да обиколят покрай желязната врата, за да са сигурни, че онова десеткилограмово катинарище си е на мястото: то се вижда от цял километър!

Чак след това се напъхват да рушат тия проклети основи.

Строили са здраво навремето, отде да знаят, че един ден някой ще ги охули как ли не за яката зидария.

Ама успеят ли Кузминчетата, разкрие ли се пред възхитените им очи цялата хлеборезачница във вечерния здрач — тогава, кажи го, вече ще са в рая.

Тогава… Наясно бяха братята какво ще стане тогава. Две, глави го бяха премисляли, ей, не една.

Едно хлебче, само едно, ще изядат на място. За да не им призлее от това богатство. А още две ще отнесат и ще скрият на сигурно, място. В това отношение грешка нямат. Значи, само три самуна. Останалото, колкото и да им се иска, няма да пипнат. Инак озверелите хлапетии ще вдигнат интерната във въздуха.

А три самуна — то е точно толкова, колкото им крадат всеки ден според сметките на Колка.

Една част отива за смахнатия готвач, всички го знаят, че е смахнат — и е лежал в лудница. Инак нагъва също като нормален. Друга част крадат хлеборезачите и ония чакали, дето се усукват около хлеборезачите. А най-голямата част се отнася на директора, за неговото семейство и за неговите кучета.

Но покрай директора ядат не само кучетата, не само добичетата, лапат и сума ти роднини и хрантутници. И за тях от интерната се влачи, влачи, влачи… Самите деца им влачат. Но тези, дето влачат, също докопват по някой залък.

Кузминчетата точно бяха пресметнали, че заради три самуна началството няма да вдигне шум. То няма да ги изгладува, ще ги отнемат от хлапетата. И толкоз.

Нямат интерес да довтаса комисия от районния отдел по просветата (Нали и тях трябва да хранят! А гърлата им ей такива!), па да захване разследване защо се краде, защо деца та не изяждат каквото им се полага и защо тия зверове, кучетата на директора, са станали колкото телета.

Но Сашка само въздъхна, като погледна натам, където сочеше юмрукът на Колка.

— Не-е… — произнесе замислено. — Интересно си е. Интересно е да видиш планините. Сигурно са по-високи от нашия дом? А?

— Е, че кво? — пак попита Колка, страшно беше гладен. — Я стига с тия планини, каквито и да са. — Струваше му се, че през пръстта долавя миризмата на пресен хляб.

Двамата помълчаха малко.

— Днес учихме някакво стихотворение — спомни си Сашка, който през този ден беше ходил на училище за двамата. — Михаил Лермонтов, „Скалист връх“ се казва.

Сашка не помнеше всичко наизуст, макар че стихотворението беше кратко. Не като „Песен за царя Иван Василиевич, за младия опричник и за храбрия търговец Калашников“… Уф! То само заглавието му половин километър! За стихотворението пък да не говорим!