Анатолий Приставкин - Пренощува облачето златно

Слюнки кипваха в устата. Присвиваше те коремът. Главата ти се размътваше. Дощяваше ти се да завиеш, да закрещиш и да блъскаш, да блъскаш по тази желязна врата, да отключат, да отворят, да разберат най-сетне: нали и ние искаме! Пък после, ако щат, в карцера да те пратят, където щат… Да те накажат, да те набият, да те убият… Ама първо да ти покажат, поне от вратата, как той, хлябът, е струпан като планина, като връх, като Казбек върху изпокълцаната от ножовете маса… Как мирише!

Тогава вече ще може да се живее. Тогава ще има вяра. Щом хлебецът е цяла планина, значи светът съществува… И може да се търпи, и да се мълчи, и още да се живее.

А от мъничката дажбица, дори с добавката, забучена на нея с клечка, гладът не намаляваше. Усилваше се.

Веднъж една глупава учителка захвана да чете на глас откъс от Толстой, в тоя откъс остаряващият Кутузов през войната яде пиле, яде с досада, почти, с отвращение дъвче коравото крилце…

Тази сцена вече се видя на децата прекалено фантастична! Ама че измишльотини! Крилце не му се ядяло! Че те за едно оглозгано кокалче от това крилце биха хукнали през девет земи в десета! След това четене на висок глас още повече ги присвиха стомасите и те завинаги загубиха вяра в писателите: щом пишат, че някой не ще да яде пиле, значи така са се ояли, та са загубили всякаква мярка!

Откак изгониха от интерната най-големия бандит, Кукумявката, много и най-различни едри и дребни разбойници минаха през Томилино и тук, далеч от любимата милиция, свиваха за през зимата свое временно бандитско гнездо.

Неизменно оставаше едно: силните излапваха всичко и оставяха на слабите трохи, мечти за трохи, като стягаха дечурлигата в сигурните мрежи на робството.

За една коричка те се продаваха в робство за месец, за два.

Предната коричка, дето е по-препечена, по-черна, по-дебела, по-сладка, струваше два месеца, на самун тя би се казвала горна, но нали тук говорим за дажбата, за миниатюрната филийка, която, поставена на масата, изглежда като прозрачно листче; задната пък — по-бледичката, по-хилавката, по-тънката — един месец.

А кой ли не помнеше как Васка Пумпалката, връстник на Кузминчетата, и той на единайсет, преди да си дойде неговият роднина от фронта, веднъж за една задна коричка слугува половин година. Даваше си всички чорби, а ядеше пъпките на дърветата, та да не се гътне.

През тежките времена се продаваха и Кузминчетата. Но се продаваха винаги заедно.

Наистина, ако двете Кузминчета можеха да се съберат в едно, тогава в целия Томилински интернат сигурно нямаше да имат равни по възраст, а може би и по сила.

Но Кузминчетата и така си знаеха предимството.

С четири ръце по-лесно се мъкне, отколкото с две; с четири крака се бяга по-бързо. За четирите очи пък да не говорим, къде-къде са по-зорки, когато трябва да се грабне нещо, оставено без надзор!

Докато двете очи са заети с това, другите две пазят и за двамата. Освен това успяват да следят някой да не чопне нещо тяхно — дреха, тюфлека изпод другия, докато спи и сънува картинки из живота на хлеборезачницата! Щото и такава приказка имаха: какво, вика, си раззинал хлеборезачницата, като те обират!

А комбинациите от двете Кузминчета бяха безброй! Пипнат, да речем, някого от двамата на пазара, повлекат го към пандиза. Единият хленчи, пищи, белким трогне някого, а другият привлича вниманието. Дорде погледнат втория, първият хоп — изчезнал. И вторият — подире му! И двамата братя са бързи и хлъзгави като змиорки, изпуснеш ли ги веднъж, после върви ги гони.

Очите виждат, ръцете грабват, краката отнасят надалеч…

Но нали нечие пипе трябва предварително да измъдри всичко… Без стабилен план: как, къде и какво да се чопне — трудно се преживява!

Двете глави на Кузминчетата измъдряха различно.

Сашка, като човек съзерцателен, спокоен, кротък, беше спец по идеите. Как, по какъв начин се раждаха те в него, и той не знаеше.

Колка, пъргав, сръчен, практичен, с мълниеносна скорост прещракваше как тези идеи да се превърнат в реалност. Тоест в доходи. Или още по-точно: да се набара лапачка.

Ако Сашка например кажеше, почесвайки русолявото си теме, защо, да речем, не полетим за луната, там е пълно с кюспе. Колка не би отвърнал веднага: „Не.“ Първо би обмислил хубавичко тая идейка за луната, с какъв дирижабъл ще трябва да отлетят за там, а после би попитал: „Че защо? Можем да задигнем и по-наблизо…“

Но се случваше Сашка само мечтателно да погледне Колка и оня като по радио да улови от ефира мисълта му. И веднага да чатне как ще се осъществи.