Георги Мишев - Дунав мост

Но в колата тя бе доста конкретна и както му се видя, навита за предстоящата авантюра. Какво я задържало всъщност на тази земя? И трите опорни точки на стабилността — минало, настояще и бъдеще — вече изгубили притегателната си сила. Миналото, макар да е било „славно“ някога, „люляно“ в люлката на знаменития паша, е толкова далече, че очертанията му се губят зад хълмовете на времето. За минало тя броеше по-скоро двайсетте години, откакто се помнеше на тоя свят — от времето около баба Параскевги до днешния сив декемврийски ден, скриван от облаци, зад които бе далечното слънце. Сивият ден бе нейното настояще, едно живуркане по всички линии — семейна, професионална, приятелска. Бъдещето пък е разтегнато настояще, протегнат мост към невидими брегове. Нещо като емблемата на районния телецентър „Полегнала Тодора“: мост, увиснал в пространството само върху единия си пилон, другият се губи в мъгла и изпарения; не се знае, ако тръгнеш по него, дали ще стъпиш на твърда земя, или ще скочиш в нищото!

— „Скок в тъмното“? — засмя се Дами, след като я изслуша. — Само че това го е казал Чърчил за България, когато е тръгвала към комунизма. И е познал!… Твоята метафора ми се вижда спорна, макар и ефектна. Лошото е, че тази философия отдавна зрее в главата ти и никой не може да я разкара оттам. А по-лошото е… — Той замълча за миг, загледан в пътя на колата: наближаваха разклон с надписи и знаци от всякакъв вид, предупреждаващи за опасност.

— По-лошото? — попита Стела, когато излязоха на чистото платно.

— Че твоето поколение разсъждава като теб и вижда нещата еднопосочно, в права линия: само напред! Да вървим накъдето ни видят очите, пък после ще му мислим… Българинът, вместо да седне на задника си и да бачка, е седнал на куфара си.

— Пътуващият проповедник!

— Така е, моето момиче, изглежда домошарско и както искаш го наречи, но посоката не е към далечината, а обратно, към самите нас и все по-навътре!

— „Далечината е в нас“! — Тя почти извика, спомнила си, че това бяха същите думи, които Сашо Градев повтаряше някога като свой девиз. — Това е девизът на един приятел… Знаеш ли, че можем да му идем на гости; ако го открием, разбира се…

Дами се съгласи мълчаливо: „Щом желаеш…“

Но тя се отказа от хрумването си, след като размисли — не беше виждала доцента вече толкова време, беше го изтръгнала от сърцето си, както се казваше в любовните романи, мястото му бе запълнено със сива съединителна тъкан — материята на нейното ежедневно живуркане…

— Друг път! — каза тя, когато навлизаха в града. — Сега ще идем само на улица „Бурмов“…

Но през цялото време, докато се движеха към улица „Бурмов“ или изчакваха зеления сигнал по пресечките, Стела поглеждаше към течащите назад витрини, огради, минувачи и се надяваше да зърне фигурата на Сашо. Уж го нямало, уж бил изтръгнат!… Отпечатъкът му стои някъде в нея, като татуировка в сърцето („Какво заглавие!“, помисли си), и тя ще го носи винаги, дори да идеше от другата страна на земята, в прериите и пустините на Западна Австралия…

Дами паркира на съседната улица, искаше да я придружи, но тя го спря само с жест: ще те повикам, ако се наложи! Чу как той пусна музика в колата и не й стана приятно: сега й трябваше тишина, неподвижност, пълен синхрон с нейните чувства — можеше да изчака поне докато завиеше зад ъгъла… Не, никой не може да следи с такава прецизност чуждите чувства, да улавя амплитудата им и да се мъчи да поддържа в равновесие своето рамо от везните. Ако владеехме с подобна чувствителност сетивата си, нямаше да има сблъсъци, раздели, разводи; хармонията щеше да е в нашата власт, щеше да е дълготрайна… Или и това е само едно непосилно желание, един максимализъм, без изгледи да бъде реализиран, за жалост… Който трупа максимализми, трупа тъга…

На ъгъла имаше малко квартално кафе с няколко маси зад стъклото, оформено като голям екран на телевизор, и с пъстри рафтчета зад плота, отрупани с лакомства и напитки; тя влезе и купи от най-скъпия шоколад „Нестле“.

Оградата на Кантарджиеви. Не е двуметрова крепостна стена, като на днешните най-новобогаташи, но е солидна, с много желязо между бетонните колони. И портите са в същия стил и от същия материал; по пътеката, която води към гаража в дъното на двора, личат следи от скоро влизала или излизала кола. Ноемврийският сняг се е стопил на двора, тревата е смачкана и разгазена, виждаха се няколко дървени колчета, очертавали писта за шейна или ски; тук-там по колчетата имаше парчета от лента в трите цвята на българското знаме… Алекс се е пързалял от стълбището на къщата по лекия наклон… Пораснал е, Господи, иска вече да бъде скиор, спортист!…