Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

— Призори ще станем и ще тръгнем. Имаме хубав черен хляб, а също и сирене — каза Джефи, като изваждаше хляба и сиренето, които беше пъхнал в последния момент в раницата си, — с тях ще си направим чудесна закуска, а булгура и другите лакомства ще оставим за обяда ни на три хиляди метра височина.

Чудесно. Не спирайки да говори, Морли премести колата върху твърдите борови иглички край пътя, под необятния естествен заслон на огромните борове и ели, някои от които високи по тридесетина метра — величествена осветена от звездите гора, със скреж по земята и мъртвешка тишина, нарушавана единствено от случайните цъкащи звуци, идващи от храстите, където навярно се криеше някой изплашен от присъствието ни заек. Извадих спалния си чувал, разстлах го, свалих си обувките и тъкмо когато мушках с щастлива въздишка обутите си в чорапи крака вътре и весело разглеждах прекрасните високи дървета, мислейки си: „Ех, какъв сладък сън ме очаква тази нощ, как бих могъл да медитирам в тази прочувствена тишина на Нищото“, Джефи ми извика откъм колата:

— Виж ти, изглежда господин Морли си е забравил спалния чувал.

— Какво… и сега какво?

Те обсъждаха известно време проблема и светлините на електрическите им фенерчета шареха в студения въздух, накрая Джефи дойде и каза:

— Трябва да изпълзиш от вътре, Смит, сега имаме само два спални чувала и ще трябва да ги разгърнем, за да направим легло за трима души. Дявол да го вземе, ще умрем от студ.

— Какво? Та нали студът ще прониква отдолу!

— Ами Хенри не може да спи в колата, ще умре от студ, няма отопление.

— Дявол да го вземе, бях се приготвил да се насладя на всичко това — хленчех аз, докато се измъквах и си обувах обувките, и не след дълго Джефи вече беше разстлал двата спални чувала върху няколко пончо и се беше настанил да спи, а ние хвърлихме чоп и на мен ми се падна да спя в средата, температурата беше под нулата, звездите се бяха превърнали в присмехулни ледени висулки, мушнах се, легнах и чух как онзи маниак надува нелепия си дюшек, за да се настани до мен, наду го, легна и веднага започна да се намества, да пъшка и да се върти ту на едната страна, ту на другата, ту към мен, ту с гръб към мен, и всичко това под леденостудените звезди и цялата тази невероятна красота, докато Джефи хъркаше, тъй като не беше подложен на това ненормално шаване. Накрая Морли се отказа, стана и отиде при колата, навярно за да си говори сам на себе си по онзи безумен, негов си начин, и аз се приготвих да заспя, но след няколко минути той се върна премръзнал, мушна се под спалния чувал-одеяло и започна отново да се мята и върти, като от време на време пъшкаше и ругаеше, и това ми се стори, че продължи цяла вечност, докато Аврора не обагри с бледа светлина източните гънки на Амида и съвсем скоро ние така или иначе щяхме да ставаме. Този откачен Морли! А това беше само началото на неволите (както ще се убедите) на този толкова забележителен човек — навярно единствения планинар в световната история, забравил да си вземе спалния чувал. „Исусе, помислих си аз, защо вместо това не си забрави пустия надуваем дюшек.“

От първия миг, в който срещнахме Морли, той постоянно надаваше внезапни тиролски викове в тон с начинанието ни. Това бяха най-обикновени „Ойларипи“, но прозвучаваха в най-чудати моменти и при най-неочаквани обстоятелства, като например — няколко пъти, докато китайските и германските му приятели бяха все още край нас, по-късно, когато бяхме вече в колата: „Ойларипи!“, но след това, когато излязохме от нея, за да влезем в бара: „Ойларипи!“ Джефи се събуди призори, изскочи от завивките, изтича да събере дърва и вече потреперваше над малък, разгарящ се огън, когато се пробуди и Морли от краткия си нервен сън, прозина се и извика, „Ойларипи!“, а ехото от далечните долини му отвърна. Аз също станах; трябваше да се скупчим един до друг; единственото нещо, което можехме да направим, беше да подскачаме наоколо и да махаме с ръце, както правехме с тъжния скитник на платформата на влака по Южното крайбрежие. Но скоро Джефи сложи още дърва в огъня и той така лумна, че не след дълго се наложи да се обърнем с гръб към него, и започнахме оживено да разговаряме. Великолепна утрин — девствени алени снопове слънчеви лъчи се спускаха над възвишенията и се процеждаха през студените дървета като светлина в катедрала, мъглите се издигаха, за да посрещнат слънцето, а от всички страни долиташе мощният приглушен тътен на пенести планински потоци, чиито вирчета навярно бяха покрити с тънък слой лед. Страхотна местност за риболов. Съвсем скоро самият аз крещях „Ойларипи“, но когато Джефи отиде за още дърва и за известно време се скри от погледите ни, Морли извика „Ойларипи“ и Джефи му отвърна просто с „Хуу“, което според думите му беше индиански планински зов, далеч по-вежлив от нашия. Така че и аз започнах да викам „Хуу“.