Фредерик Форсайт - Юмрукът на Бога

Двайсет минути по-късно Майк Мартин и хората му намериха тялото на Тим. Нямаше какво да направят, затова продължиха.

Десет минути по-късно чуха зад себе си продължителен пукот от огнестрелно оръжие. Това продължи известно време. Убайдийците също бяха намерили тялото и в яростта си бяха изпразнили пълнителите си в него. Този им порив издаде къде се намират. Мъжете от САС ускориха крачка.

Дон Уокър едва ли почувства острието на ножа, което сержант Стивънсън опря до гърлото му. Беше леко като докосването с копринен конец по хранопровода му. Но вдигна очи и видя фигурата на мъж, застанал над него. Беше мургав и слаб, в дясната си ръка държеше пистолет, насочен в гърдите на Уокър, и беше облечен в униформата на капитан от иракската Републиканска гвардия, планинска дивизия. Сетне човекът проговори.

— Страшно неудобно време да се отбием за чай. Хайде да се махаме оттук, по дяволите.

Тази нощ генерал Норман Шварцкопф седеше сам в апартамента си на четвъртия етаж на саудитското Министерство на отбраната.

Не беше прекарал много време там през изминалите седем месеца, защото през по-голямата част от тях беше посетил колкото бойни части бе успял, или бе стоял в подземието с щаба и сътрудниците си. Но когато искаше да остане сам, отиваше в големия и удобен кабинет.

Тази нощ той седеше зад бюрото си, украсено с червения телефон, който го свързваше с най-надеждната мрежа във Вашингтон, и чакаше.

В един без десет след полунощ на 24 февруари другият телефон иззвъня.

— Генерал Шварцкопф? — Акцентът беше английски.

— Да. Аз съм.

— Имам съобщение за вас, господин генерал.

— Кажете.

— То е: „Сега Барабас“, господин генерал, „сега Барабас“.

— Благодаря ви — отговори главнокомандващият и постави слушалката на мястото й. В 4 часа сутринта настъплението по суша започна.

Тримата от САС вървяха усилено през остатъка от нощта. Налагаха едно темпо, което доведе Дон Уокър, който не носеше раница и се смяташе в добро физическо състояние, до такова изтощение, че не можеше да си поеме дъх.

Понякога падаше на колене, убеден, че не може да върви повече, че дори смъртта ще е за предпочитане пред безкрайната болка във всяко мускулче.

Когато това се случваше, усещаше две стоманени хватки, по една под всяка подмишница, и чуваше в ухото си гласа на сержант Стивънсън с неговото кокни произношение:

— Хайде, друже, само още мъничко. Виждаш ли онзи хребет, вероятно ще почиваме от другата му страна.

Но това никога не ставаше. Вместо да се насочи на юг към предпланините на Джебал Хамрин, където предполагаше, че ги очаква верига от републикански гвардейци с превозни средства, Майк Мартин пое на изток, към високите върхове, водещи към иранската граница. Това беше ход да накара планинците от племето убайди да вървят след тях.

Непосредствено преди разсъмване, поглеждайки назад и надолу, Мартин видя група от шестима, вероятно в по-добро състояние от останалите, да продължават да се катерят и приближават. Когато републиканските гвардейци стигнаха до следващия хребет, откриха един от преследваните да седи отпуснат на земята, обърнат в другата посока.

Залягайки зад скалите, те откриха огън и надупчиха чужденеца в гърба. Трупът му се прекатури напред. Шестимата от патрула изскочиха от прикритието си и се втурнаха напред.

Прекалено късно видяха, че онова, което бяха взели за тяло, е всъщност раница, с нагласено върху нея горнище на камуфлаж, а отгоре сложен пилотският шлем на Уокър. Трите снабдени със заглушители автомата Хеклер и Кох МП5 ги покосиха, както стояха около „трупа“.

Над град Ханакин Мартин най-сетне заповяда да спрат и се обади по радиото в Рияд. Стивънсън и Истман стояха на пост, обърнати на запад, откъдето трябваше да дойдат преследващите ги патрули.

Той съобщи в Рияд, че са останали трима от САС и водят със себе си един от американските летци. За да не би предаването му да бъде прехванато, не даде местоположението им. Сетне продължиха усилено напред.

Високо в планината, близо до границата, намериха подслон в каменна колиба, използвана от местните овчари през лятото, когато стадата идват на високите пасища. Там, с постове на смени, изчакаха четирите дни на войната по сушата, докато далеч на юг съюзническите танкове и авиация смазаха иракската армия за деветдесет часа светкавична война и навлязоха в Кувейт.

В същия ден, ден първи от войната по сушата, от запад в Ирак влезе самотен войник. Беше израелец от командосите Сайерет Маткал, избран заради отличното владеене на арабския език.