Елин Пелин: Ян Бибиян на Луната

— Разбира се, че ще идеш — рече майстор Франц, — щом те викат.

Ян Бибиян тури каскета и излезе, последван от Калчо.

Когато те наближиха автомобила, двете момичета завикаха от радост:

— Да, той, той е! Ето го, иде! Боже мой, колко е пораснал!

Ян Бибиян се приближи развълнуван до автомобила. Той позна Лиана и Иа. Те слезнаха и го запрегръщаха.

— Татко! — каза Лиана на стария господин. — Ето го, това е Ян Бибиян, нашият спасител.

Старият морски капитан подаде ръка на Ян Бибиян и бащински го целуна по челото.

— Ян Бибиян, как си, как живееш? — говореше бързо Лиана, милваше го и не можеше да се нарадва. — Колко ми е драго, че пак се видяхме! Четохме за тебе във вестника и идем нарочно да те видим.

— Ян Бибиян, Ян Бибиян! — викаше просълзена Иа и се държеше за ръката му.

И двете бяха хубави, облечени в сини копринени рокли.

Ян Бибиян ги гледаше развълнуван и мълчалив. От вълнение думите му се спряха на гърлото и той не можеше да проговори.

По бузите му се търкулнаха сълзи. Той се наведе и с гореща благодарност целуна ръката на Лиана.

— Пак се видяхме… пак… — едвам продума от вълнение той. — Мислех, че сте ме забравили. Аз много мислех за вас, но не знаех къде сте. Вие навярно заминавате! Останете тук! Останете за малко! Колко ще се радват родителите ми!

— Ян Бибиян, ние ще останем за един-два дена — каза капитанът. — Искам да видя родителите ти… Още, искам да те взема при нас. Моите деца постоянно мислят за тебе. Ти ще дойдеш, ще дойдеш при нас, там при морето.

— Да, да, ще дойдеш ли, Ян Бибиян? — викнаха едновременно Лиана и Иа.

— Разбира се! — каза Ян Бибиян. — Но какво ще правят без мене бедните ми родители?

— Всичко ще се нареди! — рече старият капитан.

Лиана каза на Ян Бибиян да се приготви, а след три дена те ще минат да го вземат.

Автомобилът с пътниците замина. Ян Бибиян дълго гледа след него със светнали очи, а когато тая чудна кола се изгуби по криволиците на далечния път, той въздъхна, наведе глава и се замисли.

Калчо беше съкрушен. Нима трябва да се разделят с приятеля си! Очите му се напълниха със сълзи. Той се помъчи да ги задържи, но те изобилно потекоха по страните му.

— Ян Бибиян — едва промълви той, — ти искаш да ме оставиш. Ако се разделим, ние никога вече няма да се видим.

— Е, Калчо — каза Ян Бибиян, — какво да се прави? И мене ми е мъчно, но.

— Значи, ти наистина искаш да ме оставиш?

— Какво да се прави…

— Аз, който толкова време ти носих главата и я пазех като моя… Не искам да се разделяме, Ян Бибиян! Вземи и мене!

— Ще видим, Калчо, ако е възможно…

— Направи всичко, Ян Бибиян, но не ме оставяй!… Не ме оставяй!

Калчо опря лицето си до рамото на Ян Бибиян, хвана ръката му и се разрида.

— Мълчи, Калчо!… Успокой се! Аз ще кажа на Лиана, може би ще вземат и тебе.

Пълните със сълзи очи на Калчо се засмяха…

— Ах, колко, колко ще съм ти благодарен! И заедно ще идем на Луната — каза Калчо, като избърса очите си.

Когато Ян Бибиян каза на майстор Франц, че ще замине, той го изгледа над очилата, изненадан и учуден.

Ян Бибиян помисли, че майсторът ще иска да го разубеди да не заминава, затова добави виновно:

— Няма какво, майсторе. Мисля, че така за мене ще бъде по-добре.

— Разбира се, разбира се, моето дете. Иди! Върви! Скитай по света, докато си млад. Но не забравяй, че все трябва нещо да научиш. Да знаеш някакъв занаят, та да можеш да живееш честно и да не изпадаш в неволя. Аз се радвам. Само за едно ми е жално…

— За кое?

— За бедните ти родители. Ще останат съвсем самички. А те тъй много те обичат и тъй много се гордеят с тебе! Кой ще ги гледа на старини?

— Аз няма да ги забравя, майсторе. Ще им помагам, където и да съм.

Майстор Франц потупа чирака си по рамото и му рече:

— Добро сърце имаш ти, Ян Бибиян. Дай боже, дано успееш! Аз най-много ще се радвам да чуя само добро за тебе.

Ян Бибиян се наведе и целуна ръка на майстора. Ян Бибиян се върна в къщи развълнуван и неспокоен.

— Какво ти е, синко? — рече бедната му майка, като го видя, и очите й се наляха със сълзи.

А когато Ян Бибиян й каза, че ще замине надалече, тя се похлупи на миндера и се разрида отчаяно.

Сърцето на Ян Бибиян се разкъса от мъка, като видя страдащата си майка. Той я вдигна, прегърна я и почна нежно да й говори:

— Майко, не тъжи за мене! Аз няма да ви забравя никога. Аз, макар и далече, пак ще се грижа за вас.

В това време влезе баща му, който бе научил вече от майстор Франц, че Ян Бибиян ще замине надалече.