Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Авакум обърна шишето към прозореца: вътре водата беше съвършено бистра — прозрачна, без каквато и да е утайка и на дъното, и на повърхността. Той свали чашата, постави я върху дланта си и започна внимателно да оглежда шийката й. И внезапно в очите му блеснаха пламъчета и студените черти на лицето му се стопиха, то просветна — сякаш картоиграч беше получил оная карта, която най-много му трябва, за да продължи една тежка и опасна игра.

Той постави чашата на предишното й място. Сетне се обърна към магазинера:

— Вие защо стоите до вратата като наказан?

Магазинерът отвори уста, но не можа да продума нищо.

— Идете в канцеларията си — нареди му кротко Авакум, — вземете лист хартия и напишете онова, което ми казахте одеве в хола. Ако има какво да добавите, например кое друго лице освен вас притежава ключ от външната врата, то ще бъде само от полза. Хайде, вървете!

Като го изчака да излезе, Авакум захвърли прашната преписка и отново взе чашата в ръцете си. Той избиколи трупа, дойде до прозореца и с още по-голямо внимание захвана да оглежда извитата й шийка. Пак разтвори лупата си и дълго занича през нея в прозрачното стъкло.

По устните му премина тиха и замислена усмивка.

После остави чашата върху бюрото и се наведе над изтъркания жакардов килим. Отдавна не беше валяло, улицата беше суха, затова по килима не личаха никакви следи. И тъкмо щеше да се изправи, когато погледът му беше привлечен от едно продълговато мокро петно.

Петното имаше неправилна и донякъде конусообразна форма. Острият му край беше насочен към вратата, а основата му опираше почти в краката на трупа. Авакум разтвори ножчето си и изряза от това място на килима дълга и тясна ивица. Той я прегъна няколко пъти, зави я в чиста хартия и прибра пакетчето в джоба на сакото си.

Погледна ръчния си часовник — беше точно дванадесет.

Той отиде до масата, повдигна телефонната слушалка и набра номера на министерството.

Докато очакваше хората от министерството, Авакум продължи изследванията си. Сега беше дошъл ред на прозореца. Первазът му се намираше на около метър и двадесет сантиметра от земята. Дебели двукрили капаци затваряха рамката отвън, но в тоя момент те бяха разтворени и закрепени с двойни куки за стената.

Най-напред Авакум разгледа мазилката под перваза откъм вътрешната страна на стаята. Той обърна особено внимание на оная част от мазилката, която се намираше в най-близко съседство с пода. Резедавата боя беше излиняла и доста замърсена, но по нея не личаха следи от допир с твърд предмет, нямаше нищо излющено и изтъркано. Первазът, боядисан някога с кафява блажна боя, беше сравнително гладък и дори лъскав. По него почти нямаше прах, личеше си, че тук прислужничката беше бърсала заранта. Но Авакум се плашеше най-много от това, което изглеждаше на пръв поглед много ясно и много безспорно. Този род очевидност будеше винаги съмнения в съзнанието му, настройваше го скептично, караше го да стои нащрек.

Сега, като наблюдаваше лъскавата дъска на перваза, той съставяше в ума си две системи от предположения:

1. Ако тя е била наистина забърсана тази заран, да речем, половин час преди да дойде Венцеслав, и след това никой не се е допирал до нея, повърхността й следва да бъде навсякъде или еднакво чиста, или еднакво напрашена (макар и едва забележимо).

2. Ако повърхността й не е еднакво чиста или еднакво напрашена навсякъде (макар и едва забележимо), следва да се заключи, че някой се е допирал до нея междувременно и следователно белезите от това допиране трябва да бъдат налице.

Авакум изчисти лупата си с кърпичка, наведе се над дъската и под бистрото око на лещата изведнъж се появиха рояци от белезникави прашинки. Докъм средата на перваза тяхната гъстота беше почти еднаква, еднакъв по сила изглеждаше и блясъкът на кафявата боя. Но правеше впечатление и една особеност: малко преди средата на дъската, на около педя място, между рояците се откриваха празни пространства, сравнително кръгли по форма и доста сходни помежду си. Авакум ги преброи — бяха пет. По-нататък следваше едно разстояние от около тридесет сантиметра, съвършено чисто от прашинки и силно излъскано, сякаш дъската на това място току-що е била търкана с копринена кърпа.

Втората половина на дъската наподобяваше изгледа на първата: пак празни места между рояците прашинки — пет на брой — и отново предишният пояс от равномерно наслоен белезникав прах.

Авакум се усмихна. Нямаше никакво съмнение, че первазът беше прескачан от човек — доста тънък, с деликатни пръсти и не особено висок. (Ако беше по-висок, той би могъл да прекрачи перваза, без да сяда върху дъската.) Това е станало, когато човекът е влизал в стаята, когато е идвал отвън, откъм двора. А на излизане той просто е обкрачил перваза, без да се допира с ръце до дъската.