Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

— Пуснете ме — помоли с шептящ глас човечето. — Аз съм служебно лице!

— Служебните лица не шпионират през ключалките! — усмихна се със зла усмивка Авакум.

— Но аз не съм шпионирал, другарю инспектор!

— Не хитрувай! — Авакум го притегли по-близо до себе си. — Как да не си шпионирал? А защо престилката ти над дясното коляно е изцапана с подово масло? Защо е зачервено лявото ти око? Ти си късоглед човек — това се вижда по диоптрите на очилата ти. А защо си вдигнал очилата си нагоре?

Човекът в престилката облиза посинелите си устни и пое дълбоко въздух.

— Другарю инспектор — каза той с пресипнал и несигурен глас, — всичко това беше точно така, както вие го казвате. Аз действително гледах през ключалката и добре, че дойдохте навреме, за да сте ми свидетел и заедно да разберем тази работа.

— Аз винаги идвам навреме — усмихна се Авакум.

— Моля ви се, не се смейте, защото тази работа е много сериозна. — Човекът в престилката намести очилата си и сбръчканото му лице доби изведнъж по-авторитетен вид.

— Има ли тук други хора? — запита Авакум.

Човекът повдигна рамене и в очите му отново се появи предишният страх.

— Другарю инспектор — каза той, — аз съм магазинер на склада и служа тук от десет години. Тази врата държа винаги заключена, тя има специален ключ и аз го нося постоянно със себе си. В това помещение не може да влезе човек, ако аз не му отключа. Вие сам се уверихте в това. Тази заран точно в осем часа без пет минути дойде другарят началник. Той винаги пристига на работа в осем без пет, а аз дохождам, както е редно, другарю инспектор, петнадесет минути по-рано. През тия десет години аз не съм закъснял нито веднъж. След като отворих на другаря началник, аз пак заключих вратата. Прибрах ключа и влязох в канцеларията си.

Както ще видите, в тоя коридор има само две канцеларии. Останалите четири са натъпкани с медикаменти и аз ги държа винаги заключени. Моята канцелария се помещава в първата стая отляво, а кабинетът на другаря началник е още по-вляво, през две стаи. При това забележете, моля ви се, че вратата на моята канцелария е наполовина стъклена, така че дори муха да прехвръкне през коридора, аз непременно ще я видя. От осем часа без пет минути, та до тоя момент, когато вие позвънихте и аз ви отворих, външно лице не е влизало тук. Мога да се закълна в синовете си, които служат на най-опасните места: по-големият е сержант в авиацията, а по-малкият отбива военната си служба на южната граница. Никой не е влизал в помещението, другарю инспектор! А другарят началник само на два пъти ме повика: първия път — да му услужа с цигара, че беше свършил своите, а втория път — да му измисля комбинация от цифри, за да попълни един от фишовете си за тотото. Когато ме повика втория път, часът беше точно десет без четвърт. Запомнил съм това, защото в десет часа аз пия редовно по една бутилка михалковска вода.

Дотук, другарю инспектор, всичко си вървеше най-нормално, по реда. И ето, петнайсет минути преди вие да позвъните, аз отидох при другаря началник, за да ми разпише последния експедиционен ордер. Почуках, натиснах дръжката и — да беше гръм треснал от ясно небе, нямаше толкова да се изненадам! Вратата се оказа заключена, а ключът — в ключалката… При другаря Венцеслав Рашков аз служа три години и през това време той нито веднъж не беше заключвал вратата си! Натиснах втори път, сетне почуках. Постоях и пак почуках — този път по-силно. Никакъв отговор, другарю инспектор! Обля ме пот. И започнах да чукам, да блъскам, да крещя, колкото ми глас държи: „Другарю началник! Другарю началник!“ А отсреща тишина. Страшна тишина! И тогава, както казахте вие, аз клекнах, за да погледна през ключалката. Но пречеше ключът!…

Авакум не го слушаше вече. Той изтича по коридора и се спря пред четвъртата врата отляво. Бързо и ловко с помощта на няколко инструмента от специално комплектуваното си ножче той освободи ключалката и превъртя вътре един малък универсал. Езичето щракна и Авакум натисна дръжката на вратата.

Пред очите на Авакум се откри лявата половина на стаята. Върху износения жакардов килим блестеше малко слънчево петно и в снопчето ярка светлина, която струеше през разтворения прозорец, трепкаше микроскопичен сребърен прашец. Оттатък прозореца се виждаше дворът, буренясал, изпъстрен с лайкучка и покрит с висока пожълтяла от сушата трева.

Всичко изглеждаше заспало, притихнало от обедната жега, смълчано в тежък сън.