Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

— Хайде, говорете! — подканил го следователят.

— От моя хлороформ — казал Методи — не е изпръсквана нито една капка през тая вечер, защото аз много добре помня делението върху ампулата — чертицата, до която беше стигнала течността. Сега течността си стои пак до същата чертица.

— А кой, освен вас може да потвърди това? — засмял се следователят.

Методи повдигнал рамене, после и той се засмял.

— Слушайте — казал той, — тази история с моя пешкир е наистина любопитна. Както е прелюбопитен и случаят с отпечатъците от моите пръсти. Ако сте добър следовател, вие трябва да изясните тия загадки — и за себе си, и за мен. Но ако си губите времето около моята скромна личност, аз ви уверявам, че вие никога няма да стигнете до истината.

— Засега истината се върти именно около вашата скромна личност — заплашил го следователят.

Методи помълчал някое време, после казал:

— Аз за себе си не се страхувам, защото в тая тъмна история не съм вземал абсолютно никакво участие и защото има разумни хора, които ще установят това. Нима може един човек в днешно време да бъде съден за престъпление, което не е извършил? Не ме карайте да се смея, моля ви се, защото аз не съм от хората, който много обичат смеха.

Така приключи третият разпит.

Обвиняемият, изглежда, не разбира или не схваща трагичното положение, в което е изпаднал. Тази наивност е хубава и в същото време тя съдържа нещо ужасно в себе си. Хубавото е това, че човекът е спокоен и не живее в страх. А ужасното се състои в неговия оптимизъм, във вярата, че всичко ще свърши добре и че никаква опасност не виси над главата му. Той не знае, че фактите и веществените доказателства по това дело са такива, че тутакси може да бъде даден под съд. Опит за предумишлено убийство, нападение над военен пункт, задигане на документ със стратегическо значение — ти знаеш как законът наказва това. И ако все още обвинението не е отишло в ръцете на прокурора — причината не е в липсата на доказателства срещу обвиняемия — такива доказателства има и те са от безспорен характер! Причината е в нашето желание да разнищим колкото се може повече нишки на престъплението, тоест да разкрием организацията му, хората, които участвуват в него, и централата, която ги движи. Разбира се, ако ние ударим на камък, ако следствието се проточи и загуби перспектива — Методи Парашкевов, макар и единствен в това дело, ще бъде изпратен на съд. Така стоят нещата засега.

Що се отнася до нашите контрамерки, които ние взехме извън твоето командироване в Момчилово — резултатите от тях не са особени, но ти трябва да ги, знаеш. Първо. По всяка вероятност стратегическата скица не е прехвърлена през границата: момчиловският граничен участък и съседните участъци са под усилено наблюдение. Не е констатиран нито един опит дори за доближаване до граничната линия. Но това съвсем не означава, че този документ не е попаднал в ръцете на чуждото разузнаване. Второ. От усилените радиопеленгаторни засечни пунктове е заловена само една кратка шифрограма, предадена по ултракъсовълновата станция на двадесет и четвърти август, двадесет километра от Момчилово, посока север-севорозапад. Мястото на тайната радиостанция не е зафиксирано с абсолютна точност — емисията е траяла около половин минута. По време на предаването близо до граничната линия е летял чужд самолет.

Ще ти изпратя — и сигурно още утре — засечните пунктове на предишните две ултракъсовълнови емисии, а така също и приблизителните координати на мястото, откъдето е предадена последната шифрограма. За съжаление и трите шифрограми не са още дешифрирани. Но е установено, че станцията приемател е една и съща. Имай грижата да уговориш редовна и извънредна свръзка със Смолянското окръжно управление и да си осигуриш — макар и в повечето случаи като «археолог» — помощта и сътрудничеството на всички добри хора. Бъди внимателен и извън населените пунктове не ходи никога без заредено оръжие. Наредил съм да имаш денонощна радиовръзка със София…“

Авакум прочете това писмо в стаята на хотела, където беше останал да нощува. Той записа някои данни в тефтерчето си, после запали клечка кибрит и изгори писмото.

Облегна се върху рамката на прозореца и гледа дълго навън. Утрото беше навъсено, сиво. Над хълмовете лежеше оловно небе.

Първата среща с този човек се е запечатала в паметта ми с най-мрачни бои. Ето как стана това.

В Момчилово има две кръчми (аз ги наричам постарому тоя тип заведения): по-голямата и по-нова от тях носи на челото си модерна ламаринена фирма с внушителен надпис „Ресторант «Карабаир»“. Ресторантът заема половината от новата сграда на селкоопа, има широки прозорци, които гледат на площада, а вътре е чистичък, спретнат, с бели покривки върху масите и с високи лавици зад лъскавия тезгях. Момчиловци много се гордеят със своя нов ресторант и на драго сърце се отбиват вътре, за да си пийнат ментовка и послушат радио, макар и да се притесняват донякъде от белите му покривки и от гладко рендосания му дъсчен под. Тук идват на обяд тримата учители от местното училище, счетоводителят на стопанството и майорът картограф Стефан Инджов. Вечерно време тази сериозна компания се увеличава с двама души — младия агроном и съпругата му, винаги щастливо усмихната и винаги с жълто невенче над ухото си.