Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Прибра се заранта, когато работниците бързаха да встъпят в дневната смяна.

С незначителни промени — такава беше програмата му през всички дни и нощи, които прекара в Пловдив: вечер излизаше, а се завръщаше заран.

Вечер Авакум отиваше в управлението, затваряше се в стаята на секретаря й започваше да прелиства, въоръжен с бележник и молив, огромни купища листа. Интересуваха го ония дела, които съдържаха материали за пограничните произшествия през последните две-три години: преминаване на диверсанти във вътрешността, установяване и разкриване на шпионски резидентури, шпионаж по границата и пр. С напрегнато внимание четеше и препрочиташе страниците, където място на действие бяха момчиловските гранични райони или районите, съседни на Момчилово.

Преди да иде в управлението, Авакум се отбиваше в поотдалечения от центъра ресторант „Тракия“, където вечеряше в някой уединен ъгъл и слушаше музика половин час. Оркестърът беше добър и обикновено свиреше весели мелодии, но кой знае защо на Авакум ставаше някак си тъжно от тази весела музика, като че ли от подиума вееше студ, а неговият уединен ъгъл се намираше някъде на края на света. В тия минути много му се щеше да си поръча силно питие и чукаше с пръстена си по чинията, но когато дохождаше сервитьорът, той навъсено искаше сметката и бързо излизаше навън.

Лягаше си към седем часа заранта и ставаше в дванадесет. След като се освежаваше под студения душ, сядаше да обядва. Обедът му се състоеше от две големи чаши кафе и един тънък сандвич. После нареждаше цигари и пепелници пред себе си и започваше работа.

Още докато беше в Мадара, той поиска от управлението допълнителни сведения за Методи Парашкевов — празното място, което изпълваше неговото учителско битие между Девети септември и началото на 1947 година. Освен това той помоли полковник Манов да му изпрати координатите на тайните радиоемисии, засечени от нашите пеленгаторчици, и досиетата на геолозите от момчиловския пункт.

Материалите му бяха предадени на другия ден след като пристигна в Пловдив.

Сега портретът на Методи Парашкевов започна да се изяснява в съзнанието му. Разбира се, той беше все още в „три четвърти“ — в характеристиката на учителя липсваше момчиловският период, за да го види в пълен „анфас“. Но макар и в „три четвърти“, образът напълно съвпадаше с ония предварителни представи, които Авакум си беше изработил за него.

В целия род на Методи Парашкевов, по баща или по майчина линия, нямаше лице, уличено в реакционни прояви. Всичките му близки и по-далечни роднини усърдно работеха сега в кооперативните стопанства, а двама от братовчедите му бяха наградени със сребърни медали за постигнати успехи в отглеждането на десертни сортове грозде „Димят“. Като учител Методи Парашкевов ще да е стоял настрана от политическите течения, макар че в някои от сведенията се загатваше за проявявани „скрити симпатии“ към прогресивно настроените ученици. Обаче нито един свидетел в нито един документ не обелваше дума дори за скрити симпатии към „десните“.

Повечето от сведенията очертаваха Методи Парашкевов като тих и крайно скромен човек, небрежен към битовите си удобства, спартанец по дух. Намекваше се, че е малко затворен в себе си, че е мълчалив и с доста тежък характер. Но всички твърдяха, че е прекрасен учител, че обичал да чете научна литература и да ходи „сред природата“. След химията втората му любов била геологията — навсякъде, където учителствувал, той оставял за ползуване малки, но грижливо подбрани кристалографни сбирки. Някои пишеха, че не могъл да се ожени именно поради това — много време губел в събирането на разни камъчета и много пари пилеел за книги, инструменти и всевъзможни препарати и киселини.

Нямаше сведение, където да не се изтъкваше една друга негова особеност — ловната му страст. Тя била наследствена — по бащина линия. Дядо му Игнат се славел из цялата околия като най-опитния майстор на вълчия лов. А Методи бил не само изкусен стрелец, но и превъзходен препаратор — нямало кабинет по естествена история, където неговите препарирани зайци и лисици, бухали и яребици да не изглеждали като живи.

Не можеше да се разбере обаче кое го е накарало да прекъсне битието си на учител, за да се пресели в София. Сведенията за тия две години не изобилствуваха с много материали. Бяха установени само няколко неща: че се е издържал с парите, които е получил от продажбата на бащиното си лозе, че си е купил ловна карабина от някакъв чужденец, вероятно англичанин, че е подавал заявление за служба при Минно-геоложкия институт. В този институт не бил назначен, защото на заявлението му имало резолюция от завеждащия кадрите: „Не отговаря политически.“ Хазяинът му от това време, един локомотивен машинист, беше дал такива обяснения за него: „Мълчалив, саможив, чете, ходи често на лов. Има чудесна пушка, прави си патроните сам, а убития дивеч раздава на всеки, който си поиска. Тих човек, но затворен. Жена ми Василка страшно се сърдеше заради камънака, с който пълнеше стаята си. На масата си винаги държеше големи и малки стъкла с разни химикали и всякакви увеличителни стъкла и различни чукчета. По едно време си купи дори един малък микроскоп, на вехто, но доста запазен, защото лъщеше, като да е от злато. Тоя ден го чухме за пръв път да свирка с уста. Сигурно е бил весел заради микроскопа. Гости не му идеха, наема си плащаше редовно, но за облеклото беше скъперник. Жена ми Василка, която го переше, поизкърпваше често яките на ризите му. Ние бяхме доволни от него, а и той от нас. Когато ни обади, че отива на село учител, жена ми много се разтъжи. Той й остави за спомен един хубав спиртник, чуждо производство.“