Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Такива бяха неговите планове отпреди един месец. А после дойде веселият инженер от силнотоковия завод и някакъв внезапен суховей като да отвя по дяволите всичките пътешественически проекти и идеи. И не знаеше за какво да съжалява повече — за девойката, която беше изгубил, или за риболова по река Ропотамо, за големия огън и лулата тютюн, която щеше да изпуши пред входа на малката палатка.

Призори, преди да се унесе в дрямка, той имаше вече едно ново решение в главата си: ще помоли да го зачислят в експедицията, която секцията по археология при академията възнамерява да организира в най-близки дни. Три седмици разузнаване сред сипеи и камънак — лов на старини — това би изкупило донякъде загубата от неизпушената лула тютюн.

Но и този проект отиде по дяволите — и не поради някакви си сантиментални причини, а защото „тихият фронт“ изведнъж му предложи истински — голям и значителен — лов, дуел на живот и смърт с невидим враг.

Като навлезе в Момин проход, Авакум спря машината встрани от шосето, на по-удобно място, избра си един нисък храст, натъкми джобното си огледалце между клоните и захвана бързо да гласи новия си „паспорт“. Само след пет минути иззад храста изскочи друг човек, който по фигура наподобяваше Авакум, но имаше малка гърбица между плещите си и дясното му рамо беше по-ниско от лявото, ниско подстригани мустаци се спускаха подковообразно над горната му устна, а върху мургавия загар на лявата му буза, току под окото, аленееше продълговата следа от олющена някога кожа. В този си вид и с поизтърканото си кожено яке, с нахлупения си над челото смачкан каскет той много приличаше на монтьор от авторемонтна работилница, напомняше отчаян любител на мотоциклетния спорт.

Така „подправен“, той яхна отново петстотинкубиковата машина и като излезе из завоите на прохода, полетя към Пазарджик със сто километра в час.

Надяваше се да настигне капитан Слави Ковачев някъде по средата на пътя за Батак, но изглежда, че и колегата му „надуваше“ с не по-малка бързина. Едва при язовира зърна машината му и тозчас се спусна да го гони по петите, като сигнализираше с клаксона си точките и тиретата на думата „стоп“. Ехото подемаше и препращаше дрезгавите звуци на сирената, но всичко това звучеше неясно и объркано, защото между точките и тиретата нахлуваше пукотевицата на мотора, пък и планинският вятър бучеше и виеше из усоите като аероплан.

А по синята и гладка повърхност на язовира, ту ослепително искряща, ту мастилено тъмна, стоеше сякаш на едно място платноходка и платното й приличаше на възправено към небето крило. Макар и улисан в преследването, Авакум поизвърна глава, изгледа за миг синия лазур, който меко сияеше наляво от пътя, и кой знае защо сдържано въздъхна. Може би поради това, че в тази част на планината въздухът беше влажен и като да сладнеше от изобилно разтворения в него боров аромат. Той си помисли: „Вместо на Златните пясъци тук бихме могли да прекараме със Сия една чудесна седмица“, но тутакси се намръщи и с една несвойствена за характера му припряност позавъртя ръчката на газта: мотоциклетът се възкачваше по нанагорнището, беше загубил от инерцията си и леко се задъхваше.

Километър-два пред разклона, откъдето се отделяше пътят за Момчилово, капитан Ковачев дочу бумтежа на Авакумовата машина. Опита се да вземе преднина, но не успя: Авакум префуча с трясък и пищене покрай него, надмина го със стотина крачки и натисна спирачката — колелетата изскърцаха и мотоциклетът замря.

Другият направи същото — той закова мотора на двадесет крачки подире му, скочи от седлото, бръкна в десния джоб на тужурката си и застина на място.

През това време Авакум запали цигарата си, поразкърши рамене и се огледа. Над главата му се издигаше висок скат — една зелена стена от вековни мури и борове, препречени с папрати и храсталак. Дълбоко под краката му зееха долища и в дъното им, макар че денят беше слънчев, владееше сумрак, лежеше тежка зеленикава сянка. Беше тихо наоколо, спокойно, глухо — както бива винаги по закътаните места на планинските краища, обраснали със стари борови гори.

Сега, като почувствува самотията и дивата суровост на природата, сред която се намираше, Авакум разбра защо капитан Ковачев държи все още ръката си вътре в тужурката. „Пръстът му е на спусъка“ — помисли той и се засмя.

— Ало, колега — извика той, — ще хванеш ставен ревматизъм от туй желязо, дето го държиш. Не е хигиенично!