Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

За да разбереш колко е мъчна тази работа, аз трябва да ти кажа, че всяка от радиограмите има по два ключа и е съставена на чужд език.

Та в същия този район, в село Момчилово, нощес е станало произшествие. Разбит е прозорецът на военно-геоложкия пункт, открадната е една поверителна скица и са задигнати две хиляди лева. Дежурният старши милиционер е бил контузен в главата из засада и упоен с хлороформ. Арестуван е един местен учител.

Полковникът пак изчука въображаемия прашец от ревера на сакото си и погледна въпросително капитана.

„Тайнствени сигнали, които идат изпод земята, открадната скица, хлороформ…“ — Авакум не успя да сдържи усмивката си.

— Простете, но това напомня детективски роман!

Полковникът се понамръщи:

— Капитане, аз не съм ви дигнал от сън, за да питам какво ви напомня това или онова. Пък и не виждам никаква романтика в тия неща!

— Чакам разпореждането ви, другарю полковник — каза сухо Авакум.

— Е, вие напразно се засягате! — усмихна се кротко полковникът. — Аз не исках да ви огорчавам.

Той помълча малко и попита:

— Вие сте в отпуска, нали?

— С ваше разрешение, другарю полковник.

— Така, така. Е, какво, почивайте си… Идете на море, къпете се!

— Непременно, другарю полковник.

Авакум се смееше вътрешно, но лицето му си остана все така сурово и затворено.

— Непременно ще се къпя — повтори той.

— А тайнствените сигнали, откраднатата скица, хлороформът? — В очите на полковника, където навремени проблясваха мигновени светкавици, сега лумнаха лукави пламъчета. Той се понаведе към Авакум: — Това не те ли вълнува? Врагът например, който протяга ръка през границата?

И за да сложи край на интимния тон, побърза да завърши сухо:

— Наредил съм на Пловдивското окръжно управление да изпрати капитан Слави Ковачев на местопроизшествието. Аз имам голямо доверие в този човек.

— Да, той е доста енергичен — съгласи се без особена охота Авакум.

Полковникът се извърна и погледна електрическия часовник.

— Часът е седем и двадесет минути. Диспозицията в момента е такава. Момчилово и районът около Момчилово са наблюдавани от хората на съответните гранични подучастъци. Установени са вече секретни постове по пътищата. Изпратени са съобщения до пограничните застави. Капитан Ковачев ще тръгне от Пловдив в девет и тридесет. — Той помълча, сетне запита сърдито: — А вие, другарю Захов, кога ще благоволите да заминете за вашето Черноморие?

„Кому е нужна тази игра на жмичка“ — помисли Авакум и се изправи.

— Другарю полковник — каза той, — аз се надявам да настигна капитан Ковачев някъде по средата на пътя между Пазарджик и Батак. Мотоциклетът, който вие ще наредите да ми бъде даден на разположение, е вече на старт. Видях машината на източния вход, когато влизах в министерството.

— Вие, капитане, прекалено много виждате — намуси се полковникът. После все така сърдито запита: — Нима сте решили да прекратите отпуската си, за да участвувате заедно с капитан Ковачев в предварителното следствие?

— Бих ви помолил да ми дадете заповедта — тя лежи на масата ви — каза кротко Авакум.

Полковникът не продума нищо, а само разпери ръце, после отиде до бюрото си, взе оттам един изписан лист и му го подаде.

Сега в очите му, уморени и поизсивели от безсънието, нямаше нито светкавици, нито лукави пламъчета — само една радост, чиста и топла като ранно слънчево утро, блестеше в тях.

Преди един месец Авакум кроеше други планове, съвсем противоположни на това, което той вършеше в тоя час. Беше решил да направят със Сия едно няколкодневно пътешествие по течението на река Ропотамо. Лилиите не го интересуваха твърде, но възможностите за дейност, които се разкриваха пред него — да лови и да пържи риба, да събира дърва и да кладе вечер голям огън; да разпознава нощните птици по крясъците им и да пуши с луличката си пред входа на палатката, където Сия ще спи, — тия неща бяха напълно по неговия вкус… И когато всичко това започне все пак да омръзва — ще заведе Сия в Мадара, за да види тя Мадарския конник — този чуден паметник на старото българско царство, на старата българска слава. И древния естествен амфитеатър ще й покаже — с бръшляните и червените мъхове по скалите, с гигантската каменна козирка, която се извисява към небето. Тук поради огромните размери на струпаните едни върху други отвесни и гладки канари човешкото око се поддава на странна илюзия: ако той например се отдалечи дори само на двадесетина крачки от Сия, тя ще го вижда смален и дребен, като кегла за игра. Ето една илюзия, чиято измамност той на драго сърце ще й разясни… Сетне ще тръгнат за Преслав, към развалините на Абоба и Плиска — по тия места и той е ровил пръстта с кирка и копач. И още малко път — сигурно през Търново, за да се окъпе поне веднъж във водите на родната Янтра и да изпуши — бос и разгърден — лула тютюн под старите асми на бащината къщурка.