Астрид Линдгрен: Ние, децата от Шумотевица

Всички деца от село Шумотевица имахме добри бележки. Сравнихме ги на връщане. На Бусе бележките не бяха кой знае колко добри, но все пак горе-долу сносни.

Вечерта играхме на народна топка долу на пътя. И не щеш ли, топката отхвръкна в касисовите храсти. Втурнах се да я търся. И познайте какво намерих там! Най-навътре под един касисов храст лежаха единайсет кокоши яйца. Ех, как се зарадвах! Една от нашите кокошки е опърничава и не ще да снася в курника. Всичките си яйца снася навън. Ласе, Бусе и аз се пребихме да търсим, за да разберем къде ги снася. Но тя е много хитра и страшно внимава да не видим накъде се запътва. Мама беше обещала да ни даде по пет йоре за всяко яйце, което намерим. А сега бях намерила яйца за 55 йоре. Но топката така и не намерих.

— Ще вземем яйцата вместо топка — каза Ласе — и ще има бъркани яйца за всички в село Шумотевица.

Но аз събрах яйцата в престилката си, занесох ги на мама и получих 55 йоре. Дадох на всички деца по пет йоре и сложих останалото в касичката си, която се заключва с малко ключе. То виси на един пирон в дъното на дрешника ми.

После Ана намери топката и играхме още няколко часа на народна топка. Легнахме си много по-късно от обикновено, но това нямаше значение, защото бяхме в лятна ваканция и на другия ден можехме да спим докогато ни се иска.

По-късно събрах още пари за моята касичка, защото помагах при плевенето на цвеклото. Правехме го заедно, всички деца от село Шумотевица. Всъщност Ласе, Бусе и аз трябваше да изплевим цвеклото, което принадлежеше на Средната, а Брита и Ана — това на Северната, и Уле — това на Южната. Но не правехме така, а всички си помагахме за цялото цвекло. Плащаха ни за всеки изплевен ред — по 40 йоре за дългите редове и по 20 йоре за най-късите. Бяхме си сложили престилки от чували, за да не ни заболят коленете. Брита, Ана и аз си вързахме кърпи на главите и мама каза, че приличаме на бабички. Носехме си и голяма тенекиена кана, пълна със сок, в случай, че ожаднеем. Разбира се, ожадняхме веднага и си взехме дълги сламки, пъхнахме ги в каната, коленичихме около нея и взехме да пием. Много беше забавно да смучем сока през сламките, та пихме ли, пихме, и докато се усетим, не беше останал никакъв сок. Но тогава Ласе взе каната, изтича до извора в съседната ливада, и ни донесе вода и след това пихме вода. Беше също толкова забавно, обаче не толкова вкусно. Накрая Уле легна възнак на земята и каза:

— Чувате ли как бълника вътре в мен?

Страшно много вода имаше в стомаха му и ние отидохме при него и чухме как тя бълникаше, когато той мърдаше.

Докато плевяхме цвеклото, непрестанно говорехме и си разказвахме приказки. Ласе опита да разправя истории за призраци, но призрачните истории не са никак страшни, когато грее слънцето. Тогава Ласе предложи да направим състезание кой умее най-грозно да ругае. Обаче Брита, Ана и аз не искахме да участваме, защото Госпожицата ни е казала, че само глупавите хора ругаят. Ласе си поруга малко сам, но май не му потръгна, защото скоро престана.

То се знае, че най-весело беше през първия ден на плевенето. После стана малко скучно, но нямаше как да не продължим, защото всичкото цвекло трябваше да се изплеви.

Един ден, тъкмо когато започвахме, Ласе каза на Уле:

— Петруска салдо бум-бум.

Пък Уле му отговори:

— Колифинк, колифинк.

А Бусе добави:

— Мойси дойси филибум арарат.

Попитахме ги какво означава това и Ласе каза, че туй било един особен език, който можели да разберат само момчета. За момичета бил прекалено труден.

— Ха-ха — изсмяхме им се ние, — та вие сами не си го разбирате!

— Как да не си го разбираме! — викна Ласе. — Това, дето го казах първо, значеше: „Днес времето е хубаво“ и Уле ми отговори: „Точно така, точно така“, а после Бусе каза: „Добре, че момичетата не ни разбират“.

След това занареждаха на своя език дълги, дълги бръщолевици. Най-сетне Брита каза, че и ние си имаме свой език, който разбират само момичета, и започнахме да си говорим на този език. Целия предобед седяхме на полето и си говорехме на нашите различни езици. Аз поне не чувах никаква разлика между тях, но Ласе каза, че нашият език бил тъпашки. Момчешкият език звучал много по-добре, защото бил почти руски.

— Колифинк, колифинк — каза пак Уле. И толкова поне бяхме научили от момчешкия език, та знаехме, че това значи „точно така, точно така“. И оттогава Брита, Ана и аз никога не казваме само Уле, а го наричаме „Уле Колифинк“.