Астрид Линдгрен: Ние, децата от Шумотевица

През лятото е много весело. Всичко е весело от деня, в който ни разпуснат от училище. Досега съм била само на един изпит. Веселото почна още предишната вечер. Тогава украсихме голямата класна стая с цветя и клонки. Всички ние, децата от село Шумотевица, накършихме брезови клонки и набрахме иглики и обичничета. Пътят ни до училище е дълъг, защото то е в съседното село, дето се казва Голямо село. Няма смисъл да има отделно училище само за шест деца, нали? Цветята бяха поувехнали, когато пристигнахме, обаче не много. Като ги натопихме във вода, пак станаха хубави. Сложихме шведски знамена до черната дъска и една гирлянда от брезови клонки над нея и много цветя навсякъде. Колко хубаво ухаеше цялата стая!

След като свършихме с украсата, трябваше да упражним песните, които щяхме да пеем на изпита. „Здравей, теб слънчеви лъчи зоват“ и „Не смятай, че ще се погубя, задето обич ти не ми дари“. Едно момиче на име Ула пееше ей така:

Мислела, че това са думите на песента. Добре, че Госпожицата успя да й каже как са наистина, та на изпита пя правилно!

Времето беше чудесно, когато се прибирахме след това. Ние, децата от село Шумотевица, си тръгнахме заедно. Мина доста време, докато стигнахме у дома. Ласе каза, че трябва да стъпваме само по камъните край пътя. Това беше една игра, която играехме. Въобразявахме си, че уж ще паднем мъртви на земята, ако стъпим на нея. По едно време Уле стъпи на земята и Бусе му каза:

— Сега си мъртъв!

— Никак не съм мъртъв! Я гледайте колко съм жив! — викна Уле и взе да размахва крака и ръце. И всички му се смяхме.

После тръгнахме по крайпътната ограда. Ласе рече:

— Според вас кой ли е решил, че трябва да се ходи само по пътя?

Тогава Брита каза, че сигурно някой възрастен го е измислил.

— Най-вероятно — съгласи се Ласе.

Дълго, дълго вървяхме по оградата и беше толкова забавно, та реших никога вече да не ходя по пътя. Мина един дядка с млекарска количка и се провикна:

— Леле-мале, какви са тия гарги, дето са накацали по оградата?

Но на другия ден, когато отивахме на изпита, не можехме да ходим по оградата, защото бяхме много издокарани. Аз имах съвсем нова рокля на червени точки, а Брита и Ана бяха със сини рокли с воланчета. Имахме нови панделки в косите и нови обуща.

Много родители седяха в класната стая и слушаха. Аз можах да отговоря вярно на всички въпроси, които ми зададоха, но Бусе каза, че 7 по 7 прави 56. Тогава Ласе се обърна и го изгледа строго и Бусе смотолеви:

— Не, не, прави 46!

Всъщност прави 49. Знам го, въпреки че още не сме стигнали до умножителната таблица. Но съм чувала другите ученици да го казват. В цялото училище сме само двайсет и три деца и затова седим всички в една класна стая.

След като изпяхме всички песни, които знаехме, и също „Сега е на цветята времето“, Госпожицата каза:

— Е, довиждане! И ви пожелавам да прекарате едно наистина весело лято!

Тогава усетих как нещо сякаш подскочи вътре в мен.

Всички деца от село Шумотевица имахме добри бележки. Сравнихме ги на връщане. На Бусе бележките не бяха кой знае колко добри, но все пак горе-долу сносни.

Вечерта играхме на народна топка долу на пътя. И не щеш ли, топката отхвръкна в касисовите храсти. Втурнах се да я търся. И познайте какво намерих там! Най-навътре под един касисов храст лежаха единайсет кокоши яйца. Ех, как се зарадвах! Една от нашите кокошки е опърничава и не ще да снася в курника. Всичките си яйца снася навън. Ласе, Бусе и аз се пребихме да търсим, за да разберем къде ги снася. Но тя е много хитра и страшно внимава да не видим накъде се запътва. Мама беше обещала да ни даде по пет йоре за всяко яйце, което намерим. А сега бях намерила яйца за 55 йоре. Но топката така и не намерих.

— Ще вземем яйцата вместо топка — каза Ласе — и ще има бъркани яйца за всички в село Шумотевица.

Но аз събрах яйцата в престилката си, занесох ги на мама и получих 55 йоре. Дадох на всички деца по пет йоре и сложих останалото в касичката си, която се заключва с малко ключе. То виси на един пирон в дъното на дрешника ми.

После Ана намери топката и играхме още няколко часа на народна топка. Легнахме си много по-късно от обикновено, но това нямаше значение, защото бяхме в лятна ваканция и на другия ден можехме да спим докогато ни се иска.

По-късно събрах още пари за моята касичка, защото помагах при плевенето на цвеклото. Правехме го заедно, всички деца от село Шумотевица. Всъщност Ласе, Бусе и аз трябваше да изплевим цвеклото, което принадлежеше на Средната, а Брита и Ана — това на Северната, и Уле — това на Южната. Но не правехме така, а всички си помагахме за цялото цвекло. Плащаха ни за всеки изплевен ред — по 40 йоре за дългите редове и по 20 йоре за най-късите. Бяхме си сложили престилки от чували, за да не ни заболят коленете. Брита, Ана и аз си вързахме кърпи на главите и мама каза, че приличаме на бабички. Носехме си и голяма тенекиена кана, пълна със сок, в случай, че ожаднеем. Разбира се, ожадняхме веднага и си взехме дълги сламки, пъхнахме ги в каната, коленичихме около нея и взехме да пием. Много беше забавно да смучем сока през сламките, та пихме ли, пихме, и докато се усетим, не беше останал никакъв сок. Но тогава Ласе взе каната, изтича до извора в съседната ливада, и ни донесе вода и след това пихме вода. Беше също толкова забавно, обаче не толкова вкусно. Накрая Уле легна възнак на земята и каза: