Борис Акунин - Любовник на смъртта

— Добре — изръмжа, — да вървим.

И потеглиха обратно по „Подколоколни“.

Жълтурът Маса държеше пръта, с който беше вързан Сенка, за единия край, а другият му мъчител си вървеше отделно и потропваше по паважа с бастунчето.

Срамота за Скорик, че го водят като кученце с каишка. Ако го види някое от момчетата — излагация. Затова се мъчеше да върви максимално близо до китаеца, все едно са приятели или движат общи дела. Онзи разбра страданието му, свали си сакото и го наметна върху ръцете им. Все пак състрадателен, макар и поганска душа.

До главния вход на Ероха на ъгъла се тълпяха хора. Точно пред вратата стърчеше фуражка с кокарда. Жандарин! Стоеше важен-важен, строг, никого не пускаше вътре. Сенка веднага разбра каква е работата — явно са открили закланите Синюхини, — но в тълпата се носеха какви ли не слухове.

Един с вид на вехтошар, дето събират стари пъртушини от боклука, на висок глас обясняваше:

— Сега е излезнало такова указание от началството. Закриват Ероха и ще я пръскат с инфекция, че оттук бъкат бацили в цяла Москва.

— Какво бъка? — стресна се тетка със счупен нос.

— Бацили. На прост език — мишки и плъхове начи. А от тях произлиза холера, защото некои, дето живеят в Ероха, от глад плюскат такива бацили и после се подуват от плъхското месо. Та началството е научило.

— Какво ментите, уважаеми, само плашите хората — укори вехтошаря изпит човек с продран сюртук, явно от писарушките, същият като покойния Синюхин. — Станало е убийство. Чакат пристава и следовател.

— Да бе, заради такава дреболия ще ти се главоболят — не повярва вехтошарят. — В „Каторгата“ нощес заклаха двама, и нищо.

Писарят сниши глас:

— Комшията ми каза, там било ужас. Май натръшкали сума малки деца.

Наоколо заахкаха и взеха да се кръстят, а господинът, дето му нямаше броеницата, наостри уши и спря.

— Убили са д-деца ли?

Писарушката се обърна, видя важен човек и свали каскета:

— Тъй вярно. Лично не съм ги съзрял, но Иван Серафимич от Вехтошарската маза чул как стражарят, дето побягнал в участъка, рекъл пътем: „Децата не пожалиха, изчадия.“ И нещо за избодени очи. Съседът ми е много честен човек, няма да ме лъже. По-рано е бил акцизен, жертва на съдбата като мен. Принудени сме да вегетирваме в тези ужасни миязми по причина на…

— Избодени очи? — прекъсна го Сенкиният заловител и даде някаква монета на писаря. — Дръжте. Я да надникнем, Маса, д-да видим какво е станало.

И се запъти право към вратите на нощния приют. Китаецът дръпна Скорик подире му. Точно тук на Скорик не му се влизаше за нищо на света — във Вехтошарската маза.

— Какво да гледаме? — заопява той и се задърпа. — Само си дрънкат.

Но господинът вече беше стигнал до стражаря, кимна му, а онзи и не помисли да спира толкова представителен господин и само козирува.

Спуснаха се по стъпалата надолу, в подземието, и контето умислено рече:

— Вехтошарската маза? Тя май беше наляво и после надясно.

Откъде може да знае, о, чудеса Господни! И по тъмните калидори мина бързо, уверено. Сенка ужасно, се учуди. Самият той се мъкнеше отзад и непрестанно мрънкаше:

— Чичо китаец, да го почакаме тука, а? А бе, чичо китаец?

Онзи се спря, обърна се и леко перна Скорик по челото:

— Не съм китаец, аз съм японец. Разбрар?

И пак го помъкна подире си.

Гледай ти! Китаец, японец — все са от един дол дренки с тези дръпнати очи, а пък правели разлика, обиждат се.

— Чичко японец — поправи се Сенка. — Уморих се, не мога повече — и аха да седне на пода като изнемощял, но този Маса го заплаши съвсем убедително с юмрук и Сенка млъкна, примири се със съдбата.

Пред вратата на Синюхини стоеше самият Будочник: прав, висок като Иван Велики, ръцете му захванати отзад. А на пода гореше газена лампа.

— Будников! — учуди се господинът. — Още ли сте в Хитровка? Гледай ти!

А Будочник се смая още повече. Зяпна контето, замига.

— Ераст Петрович — вика. — Ваше високородие! — и изпъва ръце по шевовете. — Чувах, че сте сменили руското местожителство с чуждоземско?

— Смених го, смених. Но навестявам понякога родния град по ч-частен път. Вие как сте тук, Будников, позволявате ли си разни калпазанлъци като едно време или сте се вразумили? Ех, не успях да се добера до вас.

Будочник се усмихна, но не така весело, а едвам-едвам, скромно.

— Не съм на години за калпазанлъци. Време е да мисля за годинките. И за душата.

Хайде бе! Господинът не бил кой да е — лично Будочник е с ръце по шевовете пред него. Сенка никога не беше виждал Иван Федотич да се изпъва така пред някого, дори пред пристава.