Джонатан Страуд - Окото на голема

Издадох нещо като утвърдителен звук, но не казах нищо. Фактът, че Кити бе жива, беше просто подробност — не си струваше да се споменава. Нито пък факта, че ми беше разказала доста за нахлуването в абатството и че джентълмен на име Хопкинс беше замесен по някакъв начин. Не бе моя работа да казвам това на Натаниел. Аз не бях нищо повече от един прост слуга. Просто правех, каквото ми се каже. Освен това, той не го заслужаваше.

— Ти прекара известно време с нея — рече той рязко. — Говорихте ли си? — Изгледа ме бързо и се обърна.

— Не.

— Била е прекалено уплашена, предполагам.

— Точно обратното. Прекалено надменна.

Той изсумтя.

— Жалко, че беше толкова упорита. Имаше някои… възхитителни качества.

— О, забелязал си ги, така ли? Мислех, че си прекалено зает с това да нарушаваш обещанието си и не си могъл да мислиш много за нея.

Страните му почервеняха.

— Нямах голям избор, Бартимеус…

— Не ми говори за избор — изстрелях аз. — Тя можеше да избере да те остави да умреш.

Той тропна с крак.

— Няма да търпя да критикуваш действията ми…

— Не действията. Възразявам срещу морала ти.

— Още по-малко пък морала ми! Ти си демонът, нали не си забравил? Как така ти пука?

— Не ми пука! — Сега бях прав с кръстосани ръце. — Изобщо не ми пука. Фактът, че една проста обикновена е много по-почтена, отколкото ти някога ще бъдеш, едва ли е моя работа. Прави каквото си искаш.

— Ще правя!

— Добре!

— Добре!

Известно време и двамата се самонавивахме до ярост, готови да се скараме, но някак си не го искахме наистина.

След един интервал, през който той се взираше в ъгъла на камината, а аз съзерцавах една пукнатина на тавана, момчето наруши тишината.

— Ако изобщо те интересува — изръмжа той, — разговарях с Девъро и издействах да освободят децата на Кавка от затвора. Сега са обратно в Прага. Трябваше да извърша няколко услуги, за да го направя, но го направих.

— Колко благородно от твоя страна. — Не бях в настроение да го потупвам по гърба.

Той се намръщи.

— Така или иначе бяха шпиони от ниско ниво. Не си заслужаваше да ги държим.

— Разбира се. — Отново тишина. — Е — казах накрая. — Всичко е добре, когато свършва добре. Ти получи всичко, което искаше. — Направих жест към празната стая. — Виж само размерите на това място! Можеш да го напълниш с колкото си искаш злато и сребро. И не само това, сега си по-силен отвсякога; министър-председателят ти е длъжник за пореден път; и се измъкна от ръчичките на Уитуел.

При тези думи изглеждаше малко по-щастлив.

— Вярно е.

— Естествено, нямаш абсолютно никакви приятели и си сам — продължих аз — и всичките ти колеги ги е страх от теб и ще искат да ти навредят. А ако станеш прекалено силен, министър-председателят ще го хване параноята и ще си намери оправдание да те убие. Обаче спокойно, всички си имаме проблеми.

Той ме изгледа съкрушено.

— Какво очарователно прозрение.

— Имам много такива. И ако не искаш повече, съветвам те веднага да ме освободиш. Твоите шест седмици изтекоха и това бележи края на настоящото ми обвързване. Същността ме боли и съм изморен от тази бяла вар.

Изведнъж той кимна отсечено.

— Много добре — каза. — Ще уважа споразумението ни.

— А? О. Добре. — Малко бях изненадан. Честна дума, очаквах да се пазари както обикновено преди да ме освободи. Като да пазаруваш на източен базар: пазарлъкът просто е задължителен. Но може би предателството към момичето се бе загнездило в ума на господаря ми.

Каквато и да беше причината, той мълчаливо ме отведе до кабинета си на втория етаж на къщата. Беше оборудван с основните пентаграми и джунджурии.

Извършихме първоначалната процедура в гробовна тишина.

— За твоя информация — каза той ехидно, докато стоях в пентаграмата, — не ме оставяш абсолютно сам. Ще ходя на театър тази вечер. Моят добър приятел, Куентин Мейкпийс, ме покани на галапремиерата на най-новата си пиеса.

— Колко отчайващо вълнуващо.

— Така е. — Опита се да изглежда доволен, но изглеждаше унил. — Е, готов ли си?

— Аха. — Козирувах официално. — Казвам сбогом на магьосника Джон Мандрейк. Нека живее дълго и никога повече не ме призовава… Между другото, забелязваш ли нещо?

Магьосникът спря с вдигнати ръце, готов да изрече заклинанието.

— Какво?

— Не казах „Натаниел“. Това е, защото сега вече те виждам повече като Мандрейк. Момчето, което беше Натаниел, избледнява, почти е изчезнало.

— Добре — каза той твърдо. — Радвам се, че накрая се вразумяваш. — Покашля се. — И така. Сбогом, Бартимеус.