Джак Ванс - Дирдирите. Пнумите

Преди Рейт да продължи с обясненията, Кауч се върна и се настани на тяхната маса.

— Всичко наред ли е?

— Напълно — отвърна Рейт. — Ще ни бъде мъчно, когато напуснем вашето селце.

Кауч кимна със съчувствие.

— Ние сме щастлив народ, макар и по свой собствен, окаян и жалък начин. Не сме твърдоглави като кхорайците, нито непостоянни като тангите на запад. Ами вие двамата? Продължавам да се чудя откъде може да сте се взели?

Рейт помисли няколко секунди, преди да отвърне:

— Бих могъл да задоволя любопитството ти срещу определена, съвсем разумна сума. Нещо повече, готов съм да те просветля по някои интересни въпроси. За сто секвина ти гарантирам невероятно забавление.

Кауч се отдръпна назад и разпери ръце.

— Не казвай нищо, за което ще поискаш пари! Но ако желаеш да си бъбрим за разни неща безплатно, аз съм винаги насреща.

Рейт се разсмя.

— Баналностите са лукс, който не мога да си позволя. Утре напускаме Зафатра. Останаха ни малко секвини, с които трябва да стигнем Сивиш — макар още да не зная по какъв начин.

— Виж, за това не мога да ти помогна — поклати глава Кауч. — Дори срещу заплащане. Познанията ми се простират само до Урманк. Ако идете там, трябва да сте много внимателни. Тангите ще ви измъкнат и последните секвини, без да им мигне окото. Безсмислено е да им се сърдите, такива са по природа! Вместо да работят, предпочитат да заговорничат — зафатранци винаги са нащрек, когато посещават Урманк, както можете сами да се уверите, ако решите да тръгнете с нас за техния пазар.

— Хм! — Рейт се почеса по брадичката. — А какво ще стане тогава с лодката ни?

— Какво толкоз е една лодка? — повдигна рамене Кауч. — Дървена черупка.

— Надявахме се да я продадем в Урманк — обясни Рейт. — Но съм готов да се разделя с нея и тук, стига да ми предложат добра цена.

Кауч се разсмя тихо и поклати глава.

— Лично аз нямам нужда от толкова тромаво и недодялано превозно средство. Такелажът е износен, платната, въжетата и мачтата са в незадоволително състояние.

След час и половина пазарлък Рейт успя да се отърве от лодката срещу скромната сума от четирийсет и два секвина, включваща престоя им в Зафатра и пътуването до Урманк на следващия ден. Докато се препираха и надлъгваха, двамата изпиха огромни количества ароматен чай със силно възбуждащо действие. Рейт усети, че на душата му става леко и приятно. Настоящето не изглеждаше чак толкова лошо. Бъдещето? С него ще се справи, когато му дойде времето. За момента отслабващата следобедна светлина се процеждаше през клоните на дърветата и изпъваше въздуха с виолетово сияние, а небето се оглеждаше в езерото.

Кауч тръгна по свои дела, Рейт се изтегна назад в креслото. Погледна към Зап-210, която също бе изпила доста от чая. Някаква неуловима промяна в настроението му го караше да вижда в нея не отроче на пнумеци или странен човешки хибрид, а привлекателна млада жена, зареяла премрежен поглед в залеза. Рейт едва сега забеляза колко са големи и тъмни очите й.

— Видя ли… това? — попита тя с изненадан шепот.

— Кое?

— Младият мъж и момичето — те допряха лица!

— Тъй ли?

— Да!

— Не мога да повярвам. Какво по-точно направиха?

— Ами… трудно ми е да го опиша.

— Да не беше нещо такова? — той се наведе, опря ръце на раменете й и я погледна отблизо.

— Не… съвсем. Бяха по-близо.

— А това ли?

Рейт я прегърна през раменете. Спомни си студените води на Пагаското езеро, животинската жизненост на телцето й, притиснато в неговото.

— Тогава така?

Тя го отблъсна.

— Да… нещо такова. Пусни ме. Някой ще си помисли, че се държим неприлично.

— А да не би да направиха това? — и Рейт я целуна. Тя го изгледа слисано и изплашено и притисна устата си с длан.

— Не… Защо го направи?

— Не ти ли хареса?

— Не зная. Не бих казала. Но моля те, не го прави повече — караш ме да се чувствам много странно.

— Това е, защото ефектът на дикото вече отслабва — той се облегна назад. Главата му се въртеше. Девойката го гледаше объркано.

— Не разбирам защо го направи.

Рейт си пое въздух.

— Привличането между мъжете и жените е нещо естествено. Нарича се инстинкт за продължаване на рода и понякога резултатът от него са децата.

Зап-210 видимо се разтревожи.

— Ще стана ли майка сега?

— Не — поклати глава Рейт. — Трябва да сме много по-близки.

— Сигурен ли си?

— Напълно — той я целуна отново и този път, след като понечи да се отдръпне, тя му позволи, без да се съпротивлява… след това извика тихичко: — Не мърдай! Ще ни видят, че стоим толкова близо.