Джак Ванс - Дирдирите. Пнумите

— Видяхме достатъчно — промърмори той.

— Наистина? — Кауч погледна с любопитство към бараката. — Не виждам нищо интересно. Мислиш ли, че има някаква връзка с надпреварата?

— Разбира се — те тръгнаха обратно между къщурките. — Бихме могли да се справим и сами, но ако разполагаме поне с двама души, на които да разчитаме, нещата ще бъдат по-сигурни.

Кауч го гледаше със страхопочитание и недоверие.

— Ама ти наистина ли смяташ, че би могъл да спечелиш пари от надпреварата със змиорки?!

— Стига съдържателят да ни изплати честно и почтено печалбата.

— Не се притеснявай за това — увери го Кауч. — Ще плати, само да има спечелили. И като стана дума за пари, как смяташ да делим?

— Половината за мен, другата половина за теб и твоите двама довереници.

Кауч прехапа устни.

— Долавям известно неравноправие. Планът е общ, а единият от нас ще вземе три пъти повече от другите.

— Така е — кимна Рейт. — Но в противен случай другите няма да получат съвсем нищичко.

— Разбрах намека — кимна Кауч. — Смятай, че сме се уговорили.

Те се върнаха в кафенето. Рейт се огледа, но Зап-210 не се виждаше никаква.

— Трябва да потърся моята спътница — каза той на Кауч. — Предполагам, че ме чака в странноприемницата.

Зафатранецът се поклони любезно и Рейт отиде в „Щастливият моряк“, но и там от Зап-210 нямаше следа. След като разпита съдържателя, узна, че девойката е идвала и малко след това излязла наново, без да спомене какви са й намеренията.

Рейт излезе навън и огледа крайбрежната улица в двете посоки. Вдясно носачи с избелели, някога червени фустанели и кожени нараменници разтоварваха един пощенски кораб, вляво се вихреше пазарната суматоха.

Не биваше да я оставям сама, укори се той, особено в настроението, в което беше тази сутрин. Беше приел, че се е успокоила и привикнала с новото си положение, и нито за миг не се бе усъмнил в душевното й равновесие. Рейт се проклинаше за своята недалновидност и егоцентричност. Момичето несъмнено преживяваше драматични промени — както физически, така и емоционални. Рейт се върна в кафенето. Кауч го посрещна със загрижен поглед.

— Имаш умислен вид.

— Момичето, което ме придружаваше — не мога да я открия никъде.

— Ба! — изсумтя Кауч. — Всички си приличат. Сигурно е отишла на пазара да си купи някое украшение.

— Не — поклати глава Рейт. — Тя няма никакви пари, нито какъвто ида било опит в този свят. Освен ако… — прехапа устни и насочи поглед към хълмовете, където пътят извиваше покрай замъка на вампирите. Възможно ли бе да е решила да се върне в Убежищата? Изведнъж му хрумна друга мисъл. Гжиндра! Тялото му се вцепени от ужас. Рейт повика сервитьорчето. — Тази сутрин закусвах с една млада госпожица. Спомняш ли си я?

— Да, не носеше ли оранжев тюрбан, каквито имат хедайханците?

— Именно. Да си я виждал след това?

— Ами да. Седеше на онази маса, беше си завързала шафрана на съблазънта и разговаряше с шампиона Отайли. Пиха по чаша вино, после си тръгнаха.

— Тръгнала е с него по своя воля? — учуди се Рейт.

Момчето повдигна равнодушно рамене.

— Носеше шафран, не изрази несъгласие, освен това се облягаше на ръката му, предполагам, че е било заради изпития алкохол.

— Къде отидоха?

Ново повдигане на рамене.

— Къщата на Отайли не е далеч, вероятно са се отправили нататък.

— Покажи ми къде е.

— О, не мога — момчето завъртя глава. — Сега съм на работа. Пък и не бих искал да си имам неприятности с Отайли.

Рейт го сграбчи за реверите и сервитьорът се сви уплашено.

— Казвай! — просъска заплашително Рейт.

— По тази уличка, но бързо — не ми е разрешено да напускам кафенето.

Те се затичаха по усойните задни улички на Урманк, озарявани през известни разстояния от косата кафеникава светлина на Карина 4269. Момчето спря пред една странична пресечка и посочи обраслия двор, към който водеше.

— Зад този храсталак е къщата на Отайли.

Сетне хукна обратно по пътя, по който бяха дошли. Рейт свърна в алеята и прекоси занемарената градина. В дъното имаше дървена къщурка с резбовани корнизи и матови прозорци. Тъкмо когато се приближаваше, отвътре долетя изплашен вик. Последва шум от удар и сподавено ридание. Коленете на Рейт се разтрепериха, той скочи на верандата и дръпна вратата. Зап-210, гола и с изцъклени от ужас очи, се бе свила на пода, Отайли стоеше надвесен над нея. Девойката вдигна очи към Рейт и той забеляза червена резка през лицето й.

— Кой си ти — попита с нисък и заплашителен глас Отайли — и какво търсиш в къщата ми?