Ашланд Прайс - Мира

Мира застана зад него, за да хване наметката, когато той разкопча брошката, която я придържаше на раменете му. После му нареди да вдигне ръце, за да може да съблече и туниката.

При обичайни обстоятелства тя би се засрамила само при мисълта, че съблича един мъж и вижда полуголото му тяло. В Ирландия църквата заклеймяваше мъжете, които ходят голи от кръста нагоре, и затова рядко й се бе случвало да вижда някого в такова състояние. Но този път бе по-различно, помисли си тя стоически. Сега положението бе критично.

Като стисна зъби и пое дълбоко въздух поради силната болка, Брандър вдигна двете си ръце нагоре и Мира внимателно издърпа дрехата през главата му.

— Бяхте прав, сър. Раната е по-скоро само драскотина — съобщи тя, като вдигна нагоре фенера, за да може да я огледа на светло. — Но във всеки случай трябва да се зашие. Твоите хора могат ли да го направят.

Брандър тихо се засмя.

— О, да, скъпа моя. Как бихме тръгнали да нападаме, ако не знаехме.

За негово разочарование нито едно от събеседничките му не намери забележката му за духовита. Затова той отново стана сериозен.

— Просто притисни раната с туниката засега, а аз ще се погрижа за нея, когато се прибера в лагера.

Мира се зае да изпълни нареждането му, защото знаеше, че това всъщност бе най-добрият начин да спре кръвотечението. Това обаче не се оказа лесно. Охкането му преди малко бе пронизало болезнено сърцето й и сега, когато силно притискаше раната, не би издържала виковете му.

— Просто го направи, мила моя — подкани я той след малко. — Изведнъж, и край.

След това, преди Мира да облече отново дрехата му, той се пресегна назад и хвана китката й, за да стане по-бързо. Тя усети как тежката му ръка притисна нейната към разкъсаната плът.

По начина, по който пръстите му трепереха върху нейните, Мира разбра колко силно го болеше. И въпреки това с учудване забеляза, че съумява да запази мълчание.

— О, Брандър, толкова съжалявам — прошепна тя в ухото му. — Само се опитвах да те предпазя.

— Зная — каза той също така тихо.

— Единствено дете ли си на братовчедка ми? — попита го Киарда с голям интерес, изведнъж обзета от желание, също както и Мира, да научи всичко, което можеше, за него.

Брандър й отговори, без да се колебае, сякаш се радваше на всичко, което помагаше да се разсее болката му.

— Не, мисис. Ние сме шестима. Аз съм втори поред, а най-големият, Ивар, остана в Норвегия, за да стане граф един ден. Всички останали, освен него и най-малкия от нас, са тук с мен, братята ми Рурик и Ланг, и нашата сестра Астрид.

— О, Елана имаше малко момиченце — отбеляза старата жена с радостен глас и очевидно отново трогната до сълзи от тази новина, тя вдигна ръце и избърса с ръкава на наметката сълзите, които рукнаха от очите й.

— Две малки момичета. Най-малкото дете от нас също е дъщеря, Ингрид.

— Приличат ли по нещо на красивата си майка?

— Не, страхувам се, че не. Всички приличаме повече на баща си.

— Хм — каза Киарда, като се опитваше да си представи как би изглеждала една дъщеря на предводителя на викингите.

— Ние всички с радост бихме те посрещнали, скъпа лейди — продължи Брандър, — ако желаеш да ни видиш.

— Разбира се. Разбира се, че искам — увери го Киарда. — Всички сте кръстени, нали?

Въпреки че въпросът й прозвуча повече като твърдение, Брандър се почувства задължен да отговори.

— Ами, не. Не че имаме нещо против това, просто то не е наш обичай и някои го възприемат, а други — не.

— Но сега сме в Ерин и така правят ирландците — твърдо каза Киарда. — Ще трябва веднага да се погрижим за това, ако нашите хора се съгласят да останете.

— О, да! — отговори Брандър, като не искаше да застрашава шансовете за мирно заселване, като й каже веднага, че някои хора от екипажа му категорично ще се противопоставят на такива опити за смяна на религията. Не на последно място, разбира се, бе неговата войнствена сестра Астрид, скъпоценното малко момиченце, както току-що я бе нарекла старата жена.

Що се отнася до собствените му чувства в тази насока, той просто никога не се бе замислял сериозно за това. Знаеше предварително, че ще трябва да направят всичко възможно, за да станат членове на ерското общество, но никога не му бе идвало на ум, че въпросът за тяхната религиозна принадлежност може да се окаже така съществен, както Киарда го бе поставила.

Той обаче трябваше да го очаква. Киарда бе от рода Айл и бе естествено да бъде поне толкова решителна, колкото скъпата й братовчедка Елана. Поклати глава и се усмихна. Стотици левги надалеч от къщи, отвъд морета и чужди брегове, и все още му се струваше, че и на йота не е избягал от ласкавата повеля на майка си.