Ашланд Прайс - Мира

Мира поклати замислено глава.

— О, не. Мисля, че Брандър е много по-благороден.

— Ще видим — отговори старицата студено.

— Но кажи как да разбера дали съм влюбена в него — продължи Мира, съзнавайки, че Киарда, колкото й да бе невежа в това отношение, все пак бе единствената жена от племето, с която се осмеляваше да говори за това. — Докажи ми… че съм влюбена.

— Какво? — подкани я старата жена, сякаш запъването на Мира я караше да губи търпение.

— Добре, как тогава, по какъв начин да спра тези чувства?

— Наистина не зная, дете. Никога не съм обичала мъж и се надявам това да не се случи. Но мисля, че трябва да престанеш с това. Заповядай на разума си да не допуска никакви мисли за него. И изгори всички чувства, както есенната слана попарва листата и тревата.

— Хм… — отвърна Мира, като отчасти обмисляше този разумен съвет и едновременно с това съзнаваше, че това бе единственото нещо, което жена като Киарда с нейното опустошено минало можеше да и каже. Изминаха останалата част от пътя в пълно мълчание.

— Заобиколи от онази страна — каза Киарда шепнешком когато пристигнаха. — Аз ще мина отдясно.

Въпреки че смяташе тази предпазна мярка за излишна, Мира бързо й се подчини. Тъй като светлината на факлата изчезна заедно със Киарда, момичето започна да опипва пътя си по южната страна на гъсталака и стигна до поляната в центъра едновременно със спътницата си.

И двете много се учудиха, като видяха, че Брандър лежи проснат на земята, а до него мъждука малък фенер. Изглеждаше точно така, както когато Мира го срещна следобеда на скалата. Лежеше небрежно по гръб с кръстосани крака и подпираше главата си с ръце.

— Брандър — извика Мира, без да крие учудването си от безметежната му поза.

Той се усмихна първо на нея, а след това и на Киарда също толкова подкупващо.

— Да, аз съм. Кого другиго очаквате?

Мира се засмя нервно.

— Ами никого. Само че… — Думите и секнаха и тя се опита да му даде знак с ръка да се изправи. — Ние… ние ставаме, когато по-възрастните са прави.

— Ама, разбира се. Колко глупаво от моя страна! — заяви той, изправи се на крака и отново погледна Киарда в лицето.

В отговор старата жена се дръпна назад на няколко крачки. След това втренчи поглед в него, сякаш не можеше да повярва, че от устата му може да излиза такъв добър ерски.

— Ти си Киарда Мак Айл, братовчедка на майка ми, нали? — попита той с предразполагащ тон и протегна ръка, сякаш искаше да поеме и целуне нейната.

Тя обаче се държеше на разстояние.

— Аз съм Киарда, внучка на Айл, но дали съм братовчедка на майка ти, още не е ясно.

Брандър свали ръката си, като очевидно се отказа да се ръкува за поздрав.

— Но, разбира се. Права си. И много ти благодаря, че се съгласи да се срещнем. Вярвам, че Мира ти е дала брошката на майка ми.

Киарда продължаваше да се оглежда внимателно, докато говореше. Тя сякаш искрено вярваше, че хората на Брандър са им устроили засада.

— Тя ми даде една брошка, но не съм склонна да приема, че е била на майка ти.

— Но, моля те, госпожо, откъде другаде бих могъл да взема.

Киарда вдигна рамене.

— Много от тях бяха изработени в рода ни, докато бях още млада. Може просто да си я намерил полузаровена на брега, където са я изгубили деца по време на игра преди тридесет години.

Мира се възползва от внезапната тишина, която настана между тях, и се приближи към Брандър, за да го вижда по-добре, докато разговаря със Киарда.

— Не се доближавай толкова, дете, или скоро ще бъда принудена да те спасявам — предупреди я Киарда, като се ядоса.

Думите й извикаха лека усмивка върху устните на Брандър, която постепенно премина в кикот, който той успя да прикрие, като се изкашля в ръката си. Това накара и Мира също да се засмее. В негово присъствие тя се чувстваше по-удобно, по-сигурна, по-жизнена, така, както никога досега. И въпреки това не виждаше начин да убеди родственицата си в неговата добронамереност.

— Как смееш да ми се присмиваш, момче? — грубо го попита Киарда.

Брандър стана сериозен и закачливият блясък в очите му изчезна напълно.

— Не, не. Само на страха ти от мен. Знаеш, че просто нямаш причина да се страхуваш.

— О, така ли? — протестира тя и постави ръка върху устата си. — Тогава можеш ли честно да кажеш, че никога не си нападал тези брегове, върху които сега твърдиш, че искаш само да се заселиш?

Брандър стана още по-сериозен.

— Е, не. Наистина не мога.

— А можеш ли да кажеш, че не си убивал и изнасилвал при тези нападения?