Оуън Колфър - Кодът на вечността

— А какъв е най-добрият сценарий? — попита Риск.

Вихрогон пое дъх.

— Това беше най-добрият сценарий.

Началникът Кореноплод повика Зеленика в кабинета си. В стаята вонеше на пури въпреки пречиствателя за въздух, вграден в бюрото. Вихрогон беше вече там и пръстите му бягаха със светкавична скорост по клавиатурата на началника.

— Сигналът е дошъл някъде от Лондон — каза кентавърът. — Знаем го само защото в същия момент по случайност гледах в монитора — той се надигна и поклати глава. — Невероятно. Това е някаква хибридна технология. Почти като нашите системи, но не съвсем — само на косъм от тях.

— Как е станало не е важно сега — отбеляза Кореноплод. — Повече ме интересува въпросът „кой“.

— Какво мога да направя, сър? — попита Зеленика.

Кореноплод стана и отиде до картата на Лондон, изобразена на стенния плазмен екран.

— Трябва да оставиш Надзора, да отидеш до повърхността и да чакаш. Ако пак ни засекат, искам да има някой на място, готов да тръгне. Не можем да запишем това нещо, но със сигурност можем да проследим визуално сигнала. Щом се покаже на екрана, ще ти изпратим координатите и ти ще можеш да разследваш.

Зеленика кимна.

— Кога е следващият експрес?

„Експрес“ беше полицейска жаргонна дума за магмените потоци, с които офицерите от Разузнаването се изкачваха до повърхността в титанови яйца. Пилотите на яйцата наричаха тази раздрусваща процедура „да яхнеш експреса“.

— Нямаш голям късмет — отвърна Вихрогон. — Никаква активност през следващите два дни. Ще трябва да вземеш совалка.

— Ами запечатването?

— Възстановил съм захранването в Стоунхендж и в сателитните ни прихващачи. Ще се наложи да рискуваме: ти трябва да отидеш до земната повърхност и да поддържаме връзка. Бъдещето на цивилизацията ни може да зависи от това.

Зеленика почувства как бремето на отговорността се стоварва на плещите й. Напоследък бъдещето на цивилизацията им все по-често висеше на косъм.

Звуковият взрив на гранатата на Бътлър беше разбил вратата на кухнята и бе издухал елементите от неръждаема стомана като стръкчета трева. Аквариумът се беше счупил и подовите плочки се хлъзгаха от вода, разпилени парчета плексиглас и стъписани омари. Те пъплеха сред отломките и размахваха клещи.

Служителите на ресторанта лежаха на пода вързани и упоени, но живи. Бътлър не ги развърза. Сега не му трябваше истерия. Имаше време да се занимава с тях, след като неутрализира всички заплахи.

Една от убийците, останала заклещена в цепнатина в стената, помръдна. Икономът провери очите й. Гледаха накриво и разфокусирано. Не представляваше заплаха. Въпреки това Бътлър прибра оръжието на старата дама. Предпазливостта никога не е излишна — нещо, в което за пореден път се убеждаваше. Ако мадам Ко беше видяла провала му този следобед, със сигурност щеше да премахне с лазер татуировката за дипломирането му.

Помещението беше чисто, но нещо продължаваше да тревожи телохранителя. Войнишкият инстинкт стържеше в главата му като парчета счупена кост. Отново си спомни за мадам Ко, негов сенсей в академията. Основна задача на телохранителя е да пази шефа си. Шефът ти не може да бъде прострелян, ако го закриваш с тялото си. Мадам Ко винаги наричаше работодателите шефове. Човек не се привързва към шефовете си.

Бътлър се зачуди как се е сетил точно за тази максима. От стотиците, които мадам Ко бе набила в главата му, защо тъкмо за тази? Беше съвсем очевидно. Той бе нарушил първото правило на охраната, оставяйки шефа си незащитен. Второто правило — Не се привързвай емоционално към шефа — също беше до голяма степен погазено. Бътлър така се бе привързал към Артемис, че очевидно започваше да губи трезвата си преценка.

Пред очите му беше мадам Ко, невзрачна в костюма си цвят каки, всеки би я помислил за обикновена японска домакиня. Но колко домакини, независимо от националността, удряха така бързо, че въздухът свистеше? Ти си позор, Бътлър. Позор за името си. Повече би ти прилягало да поправяш обувки. Неутрализираха шефа ти.

Бътлър се движеше като насън. Докато тичаше към вратата на кухнята, самият въздух сякаш му пречеше. Знаеше какво би могло да се случи. Арно Тъпст беше професионалист. Може би суетен — основно прегрешение на телохранителите, — но въпреки това професионалист. При опасност от стрелба професионалистите винаги използваха тапи за уши.