Робер Мерл - Малвил

Над навеса и едната четвърт покрив има освен това около петнадесет метра скала. Горната й издута и закръглена част стърчи над къщата, пази я от дъжд и дори й придава нещо уютно. Същевременно обаче тази надвиснала скала е доста страшна. Човек очаква тя да се разпука, разцепи и стовари пред жилището. И все пак тя вероятно пази опасното си равновесие вече хилядолетия. И настанявайки се тук, Варвоорд навярно си е помислил, че ще го запази и през краткия миг на един човешки живот.

Изложението на всички постройки е същото като на нашето Родилно (само че аз не съм правил зидан навес) и това именно в деня на събитието е спасило живота на троглодитите.

Не виждам друга постройка освен вътре в заграденото място една къщичка, прилична на фурна за хляб…

Усещам някакво присъствие и нечий поглед. Права на прага на жилището, една обемиста старица, облечена в доста мръсна черна престилка, ни разглежда със суеверно учудване. Питам се дали това не е майката на моя враг, пристъпвам към нея и й казвам смутено:

— Отгатнала си какво стана, не съм тук за мое удоволствие.

Тя не ми отговаря веднага и навежда глава — също и това забелязвам — без каквато и да било тъга. Ниска е, с подпухнало лице, увиснали бузи и с толкова широк и с отпусната кожа врат, че е като равно продължение на брадата чак до огромната гръд, която при най-малко движение се разлюлява като две торби овес на гърба на магаре. В тази сланина блестят доста красиви черни очи, а над възниското чело стърчи по всички посоки остра, гъста, къдрава и най-чисто бяла коса.

— Трябва да е станало, както си го мисля, щом като те виждам — отвръща тя спокойно.

Ни най-малко вълнение и, странно нещо, акцентът — нашенски и дори редът на думите.

— Повярвай ми, съжалявам — казвам аз, — но нямах избор. Или синът ти, или аз.

Отговорът й е най-малкото неочакван.

— Влез, ще хапнеш нещо с нас — казва тя и се отстранява от прага.

И добавя на диалект с въздишка, като вдига рамене:

— Благодаря на бога, той не ми беше син.

Гледам я.

— Но ти говориш по нашенски?

— Ами аз съм оттук — отговаря тя на наречие.

Тя се изправя с гордо движение, което причинява значително разлюляване на споменатите торби с овес, сякаш за да каже: „Аз не съм дивачка.“

— Родена съм в Ла Рок — продължава тя. — Познаваш ли Фалвин от Ла Рок?

— Обущаря с опитомения гарван?

— Той ми е брат — казва Фалвиница с огромно достойнство и повтаря: — Влез, синко, тук ти си в своя дом.

Но дори и на жена от семейство Фалвин, сестра на почитан обущар, родом от Ла Рок, аз не се доверявам напълно. Вземам оръжието си в ръка, отварям пълнителя и като затварям затвора, поставям един патрон в цевта. След това, вместо да мина пръв, побутвам Фалвина пред мен в къщата уж от внимание. Имам чувството, когато докосвам гърба й, че ръката ми потъва в свинска мас.

Нищо подозрително. По земята — цимент, на места с кръпки, отстрани и в дъното — стени от белезникавосивата скала на пещерата. Оставили са я, каквато си е, без да изглаждат неравностите и очертанията й. Нито следа от влага. На тавана — греди и подът на горния етаж, вратичката в ъгъла на иззидания еркер навярно води за там. На предната стена — прозорец, врата-прозорец и огнище. От вътрешната страна тухлите не са измазвани и още могат да се видят следите от хоросана, с който са съединени. Слаб огън в огнището. Под прозореца — етажерка с наредени ботуши. Голям селски скрин в стил Луи XV, който отварям, като промърморвам за форма: „Може ли?“ Отдясно — бельо, отляво — посуда. По средата на стаята — голяма, както казват парижани, „чифликчийска маса“, само че те я заобикалят за живописност с пейки, докато ние предпочитаме столове за удобство. Изброявам седем плетени стола, но само четири са около масата. Останалите са наредени до стената. Не зная дали това е интересно, но го запомвам. Отивам до единия край на масата. Представям си, че там сигурно е седял бащата и сядам с карабината между краката и с гръб към дъното на пещерата. Така в обзора ми са двете врати. Посочвам със знак на Тома да седне от дясната ми страна, та тялото му да не ми закрива двата входа, а Жаке сяда смирено по свое усмотрение на долния край на масата, с гръб към светлината.

Когато изваждам от джоба си пакетчето пушено, което старата Мену ми даде, преди да тръгнем, Фалвиница се развиква обидена и забръмчава около мен. Щял съм да ям в чиния, а не направо на масата! Тя щяла да ми изпържи едно яйце, да върви с шунката! Ще приема капка вино! Приемам всичко освен виното, за което се съмнявам, че е кисело, и вместо него искам мляко, което тя обилно ми налива в купичка на цветя заедно с потоп от думи: точно били продали телето преди деня на събитието , не знаели какво да правят с млякото, удавени били в мляко, дори, макар че правели масло, пак оставало и за прасето.