Робер Мерл - Малвил

— Та вие сте имали кон?

— Да — отвръща Жаке.

— И не сте го кастрирали?

— Не. Баща ми беше против.

Поглеждам Тома. Не вярвам на ушите си. Радостта ме преизпълва. Този път браво на бащата. Затичвам се като дете. Нещо повече, тъй като лъкът ми пречи, подавам го на Жаке, който го поема, без да се учуди, тичайки до мен с широко отворени уста. Естествено Тома ни изпреварва веднага с няколко скока и с всяка секунда увеличава преднината си, още повече, че останал без сили, аз забавям ход.

Но „пристанът“ е тук. Дебели кестенови колове, почернели, но прави, високи около метър и половина, и два реда бодлива тел заграждат пред „дома“ на троглодитите (три четвърти пещера, една четвърт къща) хиляда метра. По средата, завързана за скелета на едно дърво, тръпнеща, но не от непокорство — моята Амарант; по тъмночервената й кожа преминават тръпки, а светлата й грива е отметната назад с кокетна нетърпеливост. Кой би помислил някога, че това светотатство — макар че то още не е извършено — ще ме изпълни с радост! Един тромав кон за впрягане першеронска порода да оплоди една англо-арабска кобила! Не че този съпруг-пролетарий е грозен. Тъмносив, почти чер, той има огромна задница, къси набити крака, мощни рамене и врат, който двете ми ръце не биха могли да обгърнат. Всъщност той прилича по размери на тукашните стопани. И той се върти около Амарант, мята се в кръг с тромава пъргавина, като издава прегракнали звуци с пламнали очи. Надявам се, че съзнава каква нечувана чест му се пада и че може да направи разлика между една тлъста дебелана першеронка и грациозната Амарант, подложена на атаките му по необходимост заради продължението на рода в разцвета на младостта си, едва навършила три години, последната от стар род изтънчени предци.

Във всеки случай той я ухажва пламенно, но не грубо, като й хапе устните, залепил глава до нейната, после, завъртайки се с крака до главата й, я ближе, премества се внезапно до другия й хълбок, после слага огромната си глава на шията й, отдръпва я, пак се обръща към задницата й, с което увлича постепенно кобилата в тромавия си любовен танец, предава й безумната си възбуда и без да я измъчва, налага й своята сила, превъзходство и мирис.

Как знае той точния момент, в който Амарант е готова да го приеме без ритници и съпротива? Той се изправя, огромен, на задните си крака, като блъска въздуха с предните, за да запази равновесие, с развята дълга черна грива и като се доближава така до Амарант, изправен, непохватен и страшен, стоварва се върху нея. Тя се огъва, стенейки от стоварването на този тон мускули. Издържа обаче на товара с услужливо повдигната опашка и той успява да обхване хълбоците й с дебелите си къси крака. Понеже търси неуверено, Жаке се приближава бързо и простичко му помага. Амарант се опира на опънатите си и разтреперани предни крака, за да устои на буйните разтърсвания. В този момент жребецът ми се показва отстрани и аз никога не съм виждал идеята за мощност представена по-добре от тази напрегната напред, великолепна глава с разтърсена черна глава, разширени ноздри и горди, искрящи, пронизващи, невиждащи нищо очи. Забелязвам, че той не хапе тила на Амарант, за да я задържи, и че е кротък в момента на триумфа си.

Когато, съвкуплението свършва, той остава неподвижен с леко разтреперани задни крака. Главата му се спуска тогава, така че докосва с устни гривата на Амарант. Стои в това положение цяла минута с изражение на изтощение, със сякаш отпусната уста, а пламъкът се оттегля от очите му, за да отстъпи място на тъгата. Най-сетне той се отделя тромаво от кобилата. После се отърсва и в миг, като вдига глава, намерил отново себе си, се впуска в лек и мощен галоп около оградата, връща се с бойно цвилене в пълен ход към нас, сякаш ще ни сгази. Но на метър от нас прави внезапно отклонение, за да ни избегне, и докато отново се отдалечава, без да забави ход, към дъното на оградата, оглежда ни закачливо отстрани със самодоволни и радостни очи. Дълго след напускането ни на това място ще чувам в ушите си ритъма на четирите разтърсващи земята тежки копита. В този мъртъв и онемял пейзаж този глух тропот ми се струва също така въодушевяващ, както и новопоявата на живота.

Има не една, а две съседни, къщи на троглодити — първата за обитаване, а втората е била — предполагам — за обор, хамбар за сеното и свинарник. Те са направени умело с около един метър зидана издадена част и покрив като стряха, съединен с отвора на пещерата, отгоре с комин. При обора тухлите са останали голи, но на къщата са доста грижливо измазани. На стената на приземния етаж са избити една врата-прозорец и един прозорец, а на първия етаж — още два отвора. На тях са сложени прозорци и цели капаци, по които още има следи от тъмночервена боя. Всичко това, макар и направено с малко средства, няма жалък вид.