Робер Мерл - Малвил

— Прекаляваш, Мейсоние — казвам аз тъжно.

— Няма значение — възклицава той в някакъв последен порив, — ти оскърби религията, това не можеш да отречеш.

— Че аз не отричам! — отговарям, като разтварям искрено ръце. — Няма и минута дори го признах. Не е ли така?

— Така е — извикват членовете на Клуба .

— Добре — продължавам аз решително, — щом като съм оскърбил религията, ще се извиня пред когото се следва. („Пред когото се следва“ е израз на чичо ми.)

Клубът ме гледа разтревожен.

— Все пак няма да намесиш свещеника в нашите истории! — възклицава Дюмон.

Защото ние считаме, че абат Льоба е покварен в мислите си. По време на изповед той окачествява като „дреболии“, и то по начин, много унизителен за нас, всичките ни прегрешения, с изключение на едно.

Разговорът започва по следния начин: „Отче, покайвам се, защото бях горделив.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото злослових за ближния си.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото откраднах десет франка от портмонето на майка ми.“ — „Добре, добре. Друго?“ — „Отче, покайвам се, защото извърших лоши неща.“ — „А-ха! — казва абат Льоба. — Изплю камъчето!“

И инквизицията започва: „С момиче? С момче? С някакво животно? Сам? Гол или с дрехи? Легнал или прав? На леглото? В клозета? В гората? В клас? Пред огледало? Колко пъти? За какво мислеше, като правиш това? («Ами мисля, че го правя» — отговаря Пейсу.) За кого мислиш? За някое момиче? За някой другар? За жена? За някоя роднина?“

Когато основахме нашия Клуб , едно от първите неща, за които положихме клетва, бе да оставим свещеника в неведение за дейността ни, дотолкова ни се струваше очевидно, че той никога не би повярвал в невинността на едно тайно общество, събиращо се скришом на място, неизвестно за възрастните. А при това Клубът наистина бе „невинен“ в смисъла, в който абатът разбираше тази дума.

Вдигам рамене.

— Разбира се, че няма да взема да разправям на свещеника. За да си навлека целия номер ли? Хич и не го мислете. Казах, че ще отида да се извиня пред когото се следва. И отивам.

Ставам и изричам кратко и внушително:

— Идваш ли, Колен?

— Да — отвръща малкият Колен, горд, че съм избрал него.

И като подражава на моето изражение, той излиза след мене и оставя Клуба в изумление.

Велосипедите ни са скрити в гъсталаците пред Малвил.

— Посока Малжак — казвам кратко.

Двамата караме редом, обаче мълчим дори и по равното. Обичам малкия Колен и много пъти го бях защищавал през първите му години в училището, защото сред онези развити момчета, които на дванадесет години карат трактор, той е слаб и нежен като еднодневка, със светлокафяви живи и хитри очи, счупени под ъгъл вежди и с уста, чиито ъгълчета сочат към слепоочията.

Смятам, че ще намеря църквата празна, но едва се настанявам на скамейката на новооглашените, и от одеждохранителницата излиза прегърбен и с провлачени крачки абат Льоба. Виждам с голямо неудоволствие как в полумрака иззад една колона се появяват дългият му увиснал нос и издадената напред брада.

Щом ни съзирва в такъв необичаен час в църквата, той се спуска към нас като ястреб към полска мишка и забива остър поглед в очите ни.

— Какво правите тук, вие двамата? — пита той грубо.

— Идвам да се помоля мъничко — отговарям аз и го гледам с най-ясния си поглед, сложил прилично двете си ръце кръстосани на копчелъка на панталоните ми.

После добавям мило:

— Както вие сте ни съветвали.

— А ти? — обръща се той грубо към Колен.

— И аз — отговаря Колен, но насмешливата му уста и бляскащите очи накърняват доста сериозността на отговора му.

С потъмнели от подозрения черни очи абатът ни разглежда един подир друг.

— А да не би да сте дошли за изповед? — обръща се той към мен.

— Не, отче — отговарям уверено.

И добавям:

— Аз вече се изповядах в събота.

Той се изправя гневно и ми казва с тежък и многозначителен поглед:

— И ти ще ми разправяш, че от събота до днес не си грешил?

Обърквам се. Уви, абатът не е да не знае за кръвосмесителната ми страст към Аделаид. Кръвосмесителна: мисля, че е такава, откакто свещеникът ми каза: „Не те ли е срам! Жена на годините на майка ти!“ И не знам защо добави: „При това двойно по-тежка от теб!“ Защото всъщност любовта не е въпрос на килограми. Особено когато се отнася до „лоши помисли“.

— О, да — казвам, — но нищо особено.

— Нищо особено! — възкликва той и с възмущение скръства ръце. — Какво например?