Робер Мерл - Малвил

— Смърт на теб, мръсен католик такъв!

Този страшен вик дотолкова смразява от изненада нападателите, че те забравят да се прикрият и нашите стрели начаса ги прострелват.

Тогава излизам с бавни крачки от крепостта, изпращам лейтенантите си, Колен и Жиро, да довършат Дюмон и Конда, а сам прерязвам със сабята си гърлото на Мейсоние.

Колкото до големия Пейсу, отначало му отрязвам органите, с които той се гордее, после забивам сабя в рамото му, въртя я в раната и го питам със студен глас приятно ли му е така. Винаги запазвам големия Пейсу за накрая, защото предсмъртното му хъркане е чудесно.

Топлият ден свършва. Събираме се около масата на скривалището в кулата за една последна цигара и за дъвката, която ще премахне миризмата й.

И там, само по начина, по който си движи челюстите, виждам, че Мейсоние е недоволен. Под тясното му чело, увенчано с ниско остригани коси, сивите му доста доближени очи непрекъснато премигват.

— Какво, Мейсоние — казвам му сърдечно, — не върви ли нещо? Сърдит ли си?

Клепачите му трепкат още по-усилено. Той се колебае дали да ме критикува, защото обикновено критиката се обръща срещу него. И все пак чувството му за дълг напряга отвсякъде тесния му череп.

— Това — избликва най-после той буйно, — че ти не трябваше да ме наричаш „мръсен католик“!

Дюмон и Конда издават одобрително мърморене. От солидарност Колен и Жиро мълчат, но с някакъв нюанс, който не ми се изплъзва. Единствен Пейсу, по чието едро, кръгло лице се е разляла широка усмивка, стои спокоен.

— Как! — казвам дръзко аз. — Това беше игра! В играта аз съм протестант; сигурно няма да взема да говоря хубаво за католика, дошъл в дома ми да ме убие!

— Играта не е извинение — заявява Мейсоние натъртено. — В играта има една граница. Например ти замахваш да отрежеш нещо на Пейсу, но не му го отрязваш наистина.

Усмивката на Пейсу се разширява още повече.

— Освен това никога не сме казвали, че ще се обиждаме — продължава Мейсоние, втренчил очи в масата.

— Особено на религия — добавя Дюмон.

Поглеждам Дюмон. Тоя с неговата чувствителност ми е добре познат.

— Аз теб не съм те обидил — опитвам се аз да го откъсна от Мейсоние. — На него говорех.

— Все едно — казва Дюмон, — нали и аз съм католик.

Развиквам се:

— Но и аз съм католик!

— Точно така — пресича ме Мейсоние, — не би трябвало да говориш лошо за религията си.

В този момент големият Пейсу се намесва с думите, че „всичко това са глупости и че католицизъм или протестантизъм е все тая“.

Веднага всички се нахвърлят върху него. Той да си гледа работата; да се бие и да върши разни мръсотии — там е „спец“. Да не се бърка в религията!

— Че ти дори не знаеш и десетте божи заповеди — казва презрително Мейсоние.

— Че може и да ги зная — заявява големият Пейсу.

Той става както в час по вероучение, започва бързо да ги изрежда, но след четвъртата засича. Освиркваме го и той си сяда посрамен.

Докато трае разправията с Пейсу, успявам да поразмисля.

— Добре — казвам с вид на добродушна откровеност. — Да допуснем, че не съм бил прав. И преди всичко аз, когато не съм прав, не съм като някои, признавам си веднага. Е това е, сбърках, доволен ли си?

— Не е достатъчно да кажеш, че си сбъркал — отговаря свадливо Мейсоние.

— Как така! — казвам възмутено. — Да не мислиш, че ще ти падна на колене, защото съм те нарекъл „мръсник“?

— Пет пари не давам, дето ме нарече „мръсник“, мога да ти го върна тъпкано. Но ти ми каза „мръсен католик“ — отвръща Мейсоние.

— Точно така — продължавам, — не съм обидил теб, а религията.

— Така е — казва Дюмон.

Поглеждам го. Мейсоние губи най-добрия си съюзник.

— Хайде стига! — казва изведнъж малкият Колен, като се обръща към Мейсоние. — Втръсна ми всичко това. Щом като Конт си признава грешката, какво искаш още?

Мейсоние се готви да каже нещо, но Пейсу, щастлив, че може да се реваншира, възкликва с ръкомахания:

— Всичко това са глупости!

— Слушай, Мейсоние — казвам с вид на човек, който иска да бъде справедлив. — Аз те нарекох „мръсник“ и ти ме нарече „мръсник“ и толкова: значи, сме квит.

Мейсоние се изчервява.

— Не съм те нарекъл „мръсник“ — заявява той с възмущение.

Поглеждам членовете на Клуба, клатя глава тъжно и мълча.

— Ти дори каза „мога да ти го върна тъпкано“ — допълва Жиро.

— Ама то не е същото — казва Мейсоние, който чувствува, без да може да я изрази, цялата разлика между една възможна обида и обида, която действително е нанесена.