Робер Мерл - Малвил

„Доказателство — добави със смях Еманюел, — че е добре другите да ни казват как ни виждат, тъй като човек не вижда себе си.“

Обратно, за лична изповед не стана вече и дума. Така че Газел трябваше да се откаже от привилегията, на която толкова държеше, да „оправя“ или да „съхранява“ греховете на другите, привилегия, която, както си спомняме, Еманюел намираше за „чудовищна“ и винаги бе упражнявал с неудоволствие.

Преди да намери хитроумно разрешение, за да тури край на „инквизицията“ на свещеника в Ла Рок, Еманюел дълго време бе много загрижен от разногласието между Газел и Мейсоние. Спомням си, че той неколкократно ми говори за това и по-специално в стаята му, докато седяхме двамата от двете страни на бюрото, а Евелин лежеше в голямото легло, бледа и изтощена след една страшно силна криза от астма (която според мене се дължеше на настаняването на Анес Пимон в Малвил).

— Виждаш ли, Тома, не са нужни двама водачи в един колектив: един духовен и друг — светски. Един е достатъчен. Иначе се получава напрежение и конфликти безкрай. Онзи, който стои начело на Малвил, трябва да бъде и негов духовен вожд. Ако един ден след смъртта ми бъдеш избран за военен ръководител на Малвил, и ти ще трябва…

Аз възкликнах:

— Говориш, без да мислиш! Това е в разрез с убежденията ми!

Той буйно ме прекъсна:

— Пет пари не давам за твоите убеждения! Те нямат абсолютно никаква стойност! За Малвил е от значение само единството на Малвил! Ще трябва да разбереш това: няма ли единство, не може да се оцелее!

— Но моля ти се, Еманюел, ти не ме виждаш, нали, как се изправям, обръщам се към другарите и започвам да чета молитви!

— А защо не?

— Ще се почувствувам смешен!

— А защо ще се почувствуваш смешен?

Въпросът му бе изказан така стремително, че не можах да му отговоря. След миг той продължи вече много по-спокойно, сякаш говореше не само на мен, но и на себе си:

— Толкова ли е глупаво да се молиш? Ние сме заобиколени с неизвестности. Тъй като, за да останем живи, се нуждаем от оптимизъм, ние предполагаме, че неизвестното е добре настроено към нас и го молим да ни помогне.

За да се прецени „вярата“ на Еманюел — тъй като липсват текстове, в които да се е „ангажирал“, като ги е писал собственоръчно, — ние можем да избираме между едно предположение максимум и едно предположение минимум. Що се отнася до мен, не изпитвам потребност да избирам между двете; просто цитирам по-горните думи, тъй като те съвпадат с предположението минимум.

Толкова ми е тежко да напиша онова, което следва, че ще го съобщя набързо, без излияния и със съвсем кратки подробности. За жалост магията не съществува, но ако можех с мълчанието си да залича онова, което се случи, бих мълчал, докато свят светува.

През пролетта и лятото на 1978 и 1979 година Малвил и Ла Рок унищожиха с обединените си сили две разбойнически банди. С нашата съседка бяхме установили зрителна и слухова система за телекомуникация, която ни позволяваше да се предупреждаваме взаимно за нападенията, като всеки летеше веднага на помощ на другия.

На 17 март 1979 година стана най-сериозната тревога. Призори камбаната на параклиса в Ла Рок започна да бие с всичка сила и изключителната продължителност на камбанния звън ни предупреди за обхвата на опасността. Еманюел остави Жаке и двете жени да осигурят отбраната на Малвил и след три четвъртичасово бясно препускане през горската пътека стигнахме до края на гората, на стотина метра от крепостните стени. Гледката ни закова на място от изумление. Въпреки клопките, въпреки бодливата тел, въпреки гъстата стрелба на защитниците, пет-шест стълби бяха вече сложени на различни места по стените. Бандата броеше сигурно петдесетина решителни типове, а по-късно научихме, че десетина се бяха вече вмъкнали вътре, когато пристигна подкреплението от Малвил, което удари нападателите във фланг, уби мнозина с пушечна стрелба и с бомбохвъргачката (беше наш ред да я държим) и ги обърна в бягство. Еманюел организира веднага преследването на останалите живи, които се скриха в гъсталаците на малки все още опасни групички. Гонитбата трая осем дена, а през това време хората от Малвил бяха непрекъснато на кон през планини и долини.

На 25 март се уверихме, че последният разбойник е убит. Този ден, като слизаше от своята Амарант, Еманюел усети силна болка в корема, започна често да повръща и легна с много висока температура. По негова молба опипах корема му и натиснах с пръсти мястото, което той ми посочи. Той нададе вик, който веднага сподави, хвърли ми един поглед, който няма да забравя, и ми каза с едва чут глас: „Няма смисъл да продължаваш, това е криза от апандисит. Третата.“