Робер Мерл - Малвил

Най-напред една моя мисъл. След линчуването на Фюлбер Еманюел пише, че прочел в погледа ми „онази смесица от обич и омраза“ , каквато винаги съм бил проявявал към него. Думата „обич“ не е точна. Нито „омраза“. По-добре би било да се каже възторг и въздържаност.

Искам да обясня въздържаността. Бях на двадесет и пет години, когато станаха тези събития, за двадесет и петте си години имах малко житейска опитност и хитроумието на Еманюел ме шокираше. Намирах го за цинично.

Узрях. Поех отговорности и вече не мисля така. Обратно, смятам, че една добра доза макиавелизъм е необходима за оня, който смята да ръководи себеподобните си, дори и когато ги обича.

Както често се вижда от предшествуващите страници, Еманюел бе винаги доволен от себе си и винаги убеден, че е прав. Вече не се дразня от тези недостатъци. Те просто са обратната страна на самодейността, от която той се нуждаеше, за да ни командува.

Най-после бих искал да кажа и това: ни най-малко не вярвам, че в малки или големи мащаби колективът излъчва винаги оня велик човек, от когото има нужда. Точно обратно: има моменти в историята, когато се чувствува ужасна празнота: необходимият водач не се е появил и всичко жалко пропада.

При нашия малък мащаб проблемът е същият. В Малвил ние имахме голям късмет с Еманюел. Той поддържаше единството ни и ни научи да се браним. И под негово ръководство Мейсоние направи Ла Рок не толкова уязвим.

Дори и да бе пожертвувал Мейсоние за общия интерес, настанявайки го в Ла Рок, трябва да призная, че Мейсоние наистина извърши много добра работа като кмет. Той надстрои стените на града, и най-вече нареди да се построи по средата им между двете подсилени врати една голяма четвъртита кула, в чийто втори етаж, приспособен като караулно помещение, имаше камина, а вън от него — по ъглите — бойници, с много голяма видимост в околността. Една пътека отстрани на крепостните стени свързваше от двете страни четвъртитата кула с двете врати. Материалите за тези строежи бяха взети от развалините в долния град, а циментът бе заменен с глина.

Около крепостта Мейсоние организира зона за предна охрана с цяла система клопки и капани по примера на тази в Малвил. Твърде откритият, макар и доста хълмист терен не даваше възможност да се построи барикада, но Мейсоние намери в пристройките към замъка рола бодлива тел, навярно предназначени за бъдещи огради, и си послужи с тях, за да прегради двете шосета — асфалтираното за Малвил и шосето, което води към главния град — с цяла система от клопки, (отворени през деня и затворени през нощта), която трябваше да предпазва от изненади.

Докато Мейсоние се разбираше добре със своя съвет и със служителите си отчасти благодарение на Жюдит, с Газел той има спор от религиозен характер. Верен на обещанието, дадено на Еманюел, Мейсоние продължаваше да присъствува на богослужение и да се причестява, но отказваше всякаква изповед. Поемайки факела на най-стриктна ортодоксалност, Газел смяташе, както и Фюлбер, да свърже причестяването с изповедта. Той отиде безстрашно да се обясни с Мейсоние пред градския съвет и кавгата достигна доста далеч, тъй като Мейсоние отказа да прави каквито и да било отстъпки. „Съгласен съм — каза грубо той — да си направя публично самокритика, ако съм извършил някакви глупости, но не виждам защо би трябвало да запазя само за вас малката ми изповед.“

Най-после се обърнаха към Еманюел в качеството му на епископ на Ла Рок. Той се намеси предпазливо и тактично, изслуша всички и установи една система за колективно публично изповядване веднаж седмично, неделя сутрин.

Всеки трябваше да каже, като му дойдеше редът, неща, за които се укорява или укорява другите, като, разбира се, обвинените имаха на свой ред правото да отговорят, било за да протестират, било за да признаят грешките си. Еманюел присъствува като наблюдател на първото такова събрание в Ла Рок и остана толкова доволен, че убеди Малвил да възприеме същата система.

Еманюел наричаше това семейно пране на мръсно бельо — „здравословна и дори развлекателна институция“ — ми каза той.

Той ми разказа, че в Ла Рок някаква жена станала да критикува Жюдит, че не можела да говори на мъжете, без да им мачка ръката. „Това беше вече смешно“ — каза Еманюел, — но най-смешното бе искрената изненада в отговора на Жюдит: „Не съзнавам, че правя така — каза тя с ясния си изразителен глас. — Тук има ли някой, който да потвърди това изказване?“