Робер Мерл - Малвил

— Да — забелязва Колен, — никне, не може да се каже обратното, но… Скоро дори ще направи стебла.

— До две седмици ще направи и стебла — прекъсва го авторитетно Пейсу.

— Добре, да допуснем, но я погледни късния сезон. Не е казано, че това жито ще узрее.

Тези думи се струват на Пейсу светотатствени.

— Не говори глупости, Колен — казва той строго. — Жито, което така бързо пониква, значи, иска да навакса изгубеното.

— При условие, че… — казва Жаке.

Пейсу обръща към него широкото си лице, станало сурово от нетърпимост.

— При условие, че какво?

— Че има слънце, за да продължи — отговаря крепостникът смело.

— И дъжд — продължава Колен.

Този скептицизъм дразни Пейсу и той вдига широките си рамене.

— Това поне да имаме: малко слънце и дъжд след всичко, което преживяхме. — И като вдига грубо издяланата си глава, той разглежда небето, сякаш иска да го привлече за свидетел на скромните ни желания.

Изправен при нивата с моите другари, с ръчичката на Евелин в моята ръка, изпитвам същото смътно, но мощно чувство на благодарност, което вече бях усетил, когато дъждът започна да вали. Знам добре, че ще ми кажат, че моята благодарност предполага присъствието във вселената на някаква благосклонна сила. Да, но в такъв случай — съвсем неопределена. Например, ако не се боях, че ще ми се смеят, бих коленичил драговолно на нивата при Ле Рюн и бих казал: „Благодаря ти, топла земя. Благодаря ти, жарко слънце. Благодаря, зелени стебълца.“ А оттам има само една стъпка до символичното представяне на земята и растенията чрез девойки, както е у древните гърци. Боя се, че като свещеник на Малвил не съм много ортодоксален.

След нас целият Малвил се смъква до Ле Рюн, за да се възхити на житото, дори и хваналите се за ръце Тома и Кати. Тия двамата — избягваме да попаднем на пътя им, те може да се сблъскат с вас и няма да ви видят. Откакто сме пристигнали, Тома развежда Кати на новото място, а това взема много време, тъй като замъкът е голям, ъгълчетата — многобройни, както са многобройни причините за спиране.

Следобед разседлавам Малабар; и Евелин е в бокса при мен. Облегнала се е на преградката, острите й руси коси са по лицето й, кръговете под сините й очи — още по-големи, тя изглежда мършава и изморена и непрекъснато кашля, по-скоро се окашля, което ме тревожи, защото Кати, слязла за миг на земята, ме предупреди преди няколко минути, че е предвестник на криза от астма.

Внезапно се появява Тома, зачервен и забързан.

— Как? — питам. — Без Кати?

— Както виждаш — отговаря той неловко.

И млъква. Излизам от бокса, за да отнеса седлото в седларницата, а Тома върви подире ми, без да каже нито дума. Виж ти, някаква мисия. И то трудна мисия, защото е сам. Тя го е изпратила, дума да няма.

Затварям вратата на бокса, облягам се на нея и с ръце в джобовете разглеждам ботушите си.

— Става дума за стаята — казва най-после Тома някак безизразно.

— Стаята ли, каква стая? — питам аз.

— Стаята за нас двамата с Кати, като се оженим.

— Моята ли искаш? — казвам аз полунашега, полусериозно.

— Не, моля ти се? — отговаря той възмутено. — Няма да ти вземем стаята.

— Тогава на Миет?

— Ама не, не, Миет има нужда от стая.

Пак добре, че не го е забравил. Обаче вече се е откъснал от Миет, виждам го по тона му. Също и от мене, в друго отношение. Колко много се е променил Тома. Щастлив и наскърбен съм от това, и ревнив. Гледам го. Измъчен е от тревога. Хайде, стига толкова с дребните закачки.

— Ако добре съм те разбрал — казвам му с усмивка и лицето му веднага светва, — ти би искал стаята на втория етаж, до моята. Така ли е?

— Да.

— И също така би искал да замоля другарите да изпразнят помещението и да се настанят за постоянно на втория етаж във входната кула.

Той се покашлюва.

— Да, но „да изпразнят помещението“, така не бих се изразил.

Смея се на това дребно лицемерие.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. Мисията ти свършена ли е? — питам в добро настроение. — Нямаш ли нищо друго да ми искаш?

— Не.

— Защо Кати не е с тебе?

— Стесняваш я. Намира те за студен.

— С нея?

— Да.

— Не мога все пак да се занасям с бъдещата ти съпруга! Тъй като ще ти бъде съпруга.

— О, не съм ревнив — отговаря Тома с лек смях.

Я го вижте колко е сигурно в себе си това петленце!

— Отивай. Ще видя тази работа.

Той наистина си тръгва, а аз се намирам кой знае как с една малка топла ръка в моята.

— Мислиш ли — казва Евелин, повдигайки към мене безпокойно лице, — че гърдите ми ще пораснат? Като на Кати? Или като на Миет, които са още по-големи?