Робер Мерл - Малвил

Тома ме гледа зяпнал.

— Но и ти — казва той след малко, — и ти не си вярващ.

Отговарям му сухо:

— Никога не сме разисквали моите религиозни чувства. Във всеки случай в какво вярвам и в какво не вярвам няма никаква връзка с истинността на моите задължения.

Мълчание, след което той ми казва с треперещ глас:

— И ще откажеш ли да ни ожениш, защото съм атеист?

Извиквам:

— Ама не, разбира се, съвсем не. Твоята женитба е валидна от обстоятелството, че ти я желаеш. Съюзът ви се създава от твоята и Катината воля.

След малко продължавам:

— Така че можеш да бъдеш спокоен: ще ви оженя. Това е лудост, но ще ви оженя.

Той ме гледа скандализиран:

— Лудост ли?

— Разбира се. Ти се жениш, защото Кати, вярна на възгледите на предишния свят, не се вижда иначе освен омъжена, дори и да няма намерение да остане вярна.

Той изтръпна и така силно дръпна юздите, че Моргана се спира. И Мелюзина веднага спира.

— Питам се какво те кара да говориш така.

— Нищо, моля ти се. Просто предположение.

Докосвам с пети слабините на моята кобила. Същото прави и Тома.

— И според тебе това е лудост, защото щяла да ми изневерява? — казва Тома не толкова с ирония, колкото със страх.

— При всички случаи е лудост: знаеш какви са възгледите ми. Едноженството няма място в колектив, където има две жени за шестима мъже.

Настъпва мълчание.

— Обичам я — казва Тома.

Ако не държах поводите, щях да вдигна ръце към небето.

— Но и аз я обичам! И Мейсоние! И Колен! И Пейсу, щом я види!

— Не го схващам в този смисъл — казва Тома.

— Напротив! Точно в този смисъл го разбираш! Още повече, че няма и два часа, откакто я познаваш.

Чакам отговора му, но ето че един път този голям любител на спорове няма желание да спори.

— Накратко — казва той високомерно, — ще ни ожениш ли, или не?

— Ще ви оженя.

Той ми казва едно сухо „благодаря“ и се затваря като мида. Гледам го. Но той няма желание да говори. Ще му се преди всичко да бъде сам и да мисли за своята Кати, тъй като Малабар му пречи да бъде близо до нея. По лицето му виждам някакво озарение, което излиза от всичките му пори. Развълнуван съм от това вътрешно изливане на чувства. Завиждам на моя млад Тома и същевременно малко го съжалявам. Сигурно не е познавал много момичета, та една Кати да му направи толкова силно впечатление. Нека му оставим тия щастливи минути. Твърде рано ще го заболи сърцето. Притискам Мелюзина и минавам пред Тома под предлог, че подкарвам кобилата встрани на пътя. Той тръгва зад мене.

Около час не се чува друг шум освен глухият тропот от копитата на кобилата по пръстта, а зад нас — на различно разстояние сухото тракане на копитата на Малабар по чакъла на пътя и грохота на каруцата.

Защо сърцето ми започва да бие като лудо всеки път, когато се завръщам в Малвил? На петстотин метра от входната кула пред мен се изпречва Пейсу с пушка през рамо, на физиономията му е разляна широка усмивка. Спирам.

— Какво правиш тук? Какво е станало?

— Само хубави работи — отговаря той и усмивката му става още по-широка.

После добавя тържествуващо:

— Житото при Ле Рюн поникна!

Наистина поникнало е. Едва успявам да изям една филийка пушено — старата Мену се мръщи, като ми я отрязва, защото съм дал моето парче на Марсел — и крачейки широко, Пейсу ни завежда с Колен и Жаке и, разбира се, Евелин, която не се отделя от мене, на нивата при Ле Рюн. Отиваме с пушка на рамо: няма да разхлабим разпоредбите за сигурността за това, че не се страхуваме вече от Ла Рок, я!

Отдалеч, докато се спускаме по каменливия път на стария порой, не се вижда нищо освен разорана земя. Добре разорана черна земя, която е загубила прахообразното си и мъртво състояние от преди падането на дъжда. И трябва наистина да се доближим много, за да отличим стръкчетата. О, те са съвсем, съвсем малки! Едва няколко милиметра. Все пак при тези дребнички нежнозелени иглички, които излизат от земята, ни идва да заплачем от радост! Вярно, че ние много се грижихме за тази нива и че не жалихме и тора. Но като си помислиш, че дъждът падна преди четири дни, а слънцето се появи едва преди три и че зърното за толкова кратко време е покълнало и пробило, оставаш смаян от бързината на растежа му. Опипвам земята с опакото на ръката. Тя е топла като човешко тяло. Само дето не чувствувам в нея пулсирането на кръвта.

— Сега тя е спасена — казва Пейсу с ликуване.

Предполагам, че „тя“ означава земята или нивата при Ле Рюн. Или реколтата.