Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

След няколко месеца я забеляза отново в тълпата по време на най-оживеното улично движение. Мярна се за миг и изчезна. Тя завъртя глава — по лицето й пролича, че го е познала — и сякаш замря в очакване той да направи, да каже нещо. Но Федър не помръдна. Не беше общителен, а и вече беше късно. Двамата продължиха всеки по своя път и до вечерта и през следващите дни той се питаше коя ли е тя и какво е щяло да стане, ако се е доближил и е казал нещо. Следващото лято му се стори, че я забеляза на един плаж в южната част на града. Тя се печеше на пясъка, когато мина покрай нея, той видя лицето й и изведнъж се развълнува силно. Този път нямаше просто да стои като препариран. Този път щеше да предприеме нещо. Събра цялата си смелост, върна се, изправи се до краката й, взря се в лицето и видя, че не е Лайла. Беше друго момиче. Помнеше колко се бе натъжил тогава. В онези дни беше съвсем сам.

Но всичко това се бе случило отдавна, преди много години. Тя сигурно се е променила. Не беше възможно да е същата. Пък и бездруго не я познаваше. Имаше ли някакво значение? За кой дявол да помни толкова години такива незначителни случки?

Тези полузабравени образи са необикновени, помисли той, като сънища. Спящата Лайла, с която се запознаха снощи, също беше друга. Не друг човек, пак си беше тя, но по-неопределена, с по-размита индивидуалност. Тук беше Лайла, съвсем конкретна личност, която сега спи до него, която се бе родила и живее, мята се насън и сравнително скоро ще умре, за да се появи другата — наричайте я лайла 1 — безсмъртната, вселила се за малко в Лайла и после продължила пътя си. Снощи се бе запознал със спящата Лайла. Но будната Лайла, която никога не спи, го наблюдаваше отдавна, както и той нея.

Беше наистина необикновено. През цялото време, докато се е спускал по канала от шлюз до шлюз, тя е пътувала по същия начин, но той не е знаел за присъствието й. Може да я е срещнал при шлюзовете на Трой и да е погледнал право към нея в мрака, без да я забелязва. На картата бяха отбелязани поредица шлюзове на съвсем малки разстояния, но нямаше обозначения за височината или за неприятностите, когато погрешно си изчислил разстоянията, закъсняваш и си изтощен. Едва след като стигна шлюзовете, разбра колко голяма е опасността: какви мъки видя, докато се оправи със светлините — зелени, червени, бели, светлините в къщичките на пазачите при шлюзовете, светлините на насрещните плавателни съдове, светлините на мостовете, бреговете и Бог знае още какво в мрака. Никак не му се искаше да се блъсне в тъмното или да заобикаля. Никога преди не ги беше виждал, беше страшно напрегнат и именно сред цялото това напрежение се сети, че май я е виждал на друга яхта.

Слизаха от небето. Не от някакви си трийсет, четирийсет или петдесет, а от стотици метри. Яхтите се спускаха надолу, все по-надолу в нощта от небето, където са били през цялото време, без дори да подозират. Когато се отвори последната врата на последния шлюз, излязоха на тъмна мазна река. Огромно съоръжение я насочваше към блещукаща в далечината светлина. Той се отправи натам с яхтата си, но водовъртежът на слелите се в едно реки го грабна и бързо го отклони. После на пълен ход застана напреко по течението и спря до плаващия док в другия край.

— Тук приливите са високи към метър и половина — каза пазачът на дока.

Приливи ли! Значи са на морското равнище. Значи всички шлюзове са зад гърба му. Сега само луната над океана щеше да повдига и спуска яхтата. По целия път до Кингстън мисълта, че е свързан с океана без никакви бариери, го изпълваше с усещане за необятно пространство.

Именно заради пространството се бе впуснал в това пътешествие и същата вечер в кръчмата при дока се бе опитал да заговори за него с Райгъл и Капела. Райгъл изглеждаше уморен, прекалено зает и незаинтересован, но Бил Капела, моряк при него, беше изпълнен с ентусиазъм и сякаш проявяваше разбиране.

— Както при Осуего — каза Капела, — чакахме да отворят шлюзовете и все се тюхкахме колко е ужасно, че не можем да тръгнем, а всъщност преживявахме най-хубавите мигове в живота.