Валерий Панюшкин - Пленник на тишината

Антон Дрел смени джинсите и пуловера с костюм и вратовръзка и тръгна към „Технически переулок“, където беше прокуратурата. Наистина го пуснаха без каквито и да било въпроси. Вървейки по коридора, видя, че кабинетът на следователя Каримов, лично наблюдаващ делото на Лебедев, беше отворен, т.е. началството работеше, макар че беше събота. Когато Дрел се изравни с кабинета на прокурора, Каримов притвори вратата отвътре, сякаш си измиваше ръцете и даваше да се разбере, че няма никакво отношение към разпита, който се водеше в същото здание от подчинения му следовател. Или просто не искаше да разговаря?

В кабинета на следователя седяха той самият и Михаил Ходорковски. Бъбреха си за времето — че в Москва снегът завалял през нощта, а в Саратов преди два дни. Ходорковски разказваше, че валяло силно и заради снега дори затворили летищата. Той пушеше. Беше започнал да пуши няколко месеца преди да го арестуват, продължи да пуши още няколко месеца в затвора, а после отказа цигарите.

— Тук ме разпитваха, Антоне — каза Ходорковски, щом Дрел влезе и поздрави. — Хайде да подпишем протокола от разпита.

— Няма ли да подаваме жалба? — попита адвокатът.

— Хайде, не ставайте глупав. Каква жалба? Срещу кого? Срещу следователя ли? — Ходорковски кимна към следователя. — Хората си вършат работата. Наредено им е и те разследват. Какви претенции можем да имаме към тях?

Антон Дрел винаги беше казвал, че адвокатът няма право да спори с клиента си. Адвокатът може да спори с клиента си само в случай, че клиентът иска да даде показания срещу себе си и те могат да доведат до смъртна присъда. А всъщност можеха да подадат няколко жалби едновременно и главно срещу самия факт на ареста на Михаил Ходорковски.

„Хайде, не ставайте глупав!“ — каза Ходорковски.

Тази фраза не водеше до смъртна присъда и адвокатът реши да не спори с клиента. Те подписаха протокола от разпита и следователят връчи призовка на Ходорковски. В нея пишеше, че след час и половина Михаил Борисович Ходорковски трябва да се яви в еди-кой си кабинет, където ще му бъде повдигнато обвинение. Теоретично, по закон, за час и половина Ходорковски беше свободен. По закон той можеше да излезе навън, да свика пресконференция — да речем — в градинката отсреща, да се обърне към града и света, да изпие чаша чай в някое кафене, да се види с жена си, дори да избяга. Обаче адвокатът и клиентът му разбираха, че, естествено, няма да им позволят да напуснат сградата. Въпреки това адвокатът уточни:

— Свободен ли е клиентът ми? Можем ли за час и половина да се поразходим?

Следователят пребледня.

— Нали няма да излизате? — попита той уплашено, като гледаше Ходорковски право в очите и сигурно си представяше, че ако този човек се опита да излезе навън, ще се наложи да го спре със сила. А след използването на сила ще започнат адвокатски жалби, либерален вой в пресата и мъмрене от началството. — Нали няма да излизате?

— Разбира се, че няма — усмихна се Ходорковски. — Антон се шегува.

Почти час и половина те се разхождаха из коридорите на прокуратурата. Сигурно са ги следили. Но в джоба на Антон постоянно звънеше мобилният телефон и различни журналисти питаха какво става с Ходорковски. Дрел отговаряше, че клиентът му е задържан, че след час ще му бъде повдигнато обвинение и обясняваше, че „задържан“ не означава „арестуван“, защото санкция за арест се дава от съда и, вероятно, когато му бъде повдигнато обвинение, ще го отведат в Басманния районен съд, който ще определи мярка за неотклонение. Теоретично, законно би било да каже на журналистите, че Ходорковски е тук, до него, да му даде телефона и той да направи изявления за пресата. Можеха поне да опитат. Никой закон не забраняваше на Ходорковски да дава интервюта по телефона от коридора на прокуратурата. Но те не опитаха.

Адвокатът се обади само на майката на Ходорковски Марина Филиповна. Години наред, откакто синът й започна да се занимава с бизнес, всяка сутрин, щом отвореше очи, Марина Филиповна включваше радиото в очакване на лоши новини. Тя, разбира се, вече беше чула, че синът й е арестуван и че по време на задържането му пробили главата.

— Ало, Марина Филиповна, здравейте! Обажда се адвокат Антон Дрел.

— Здравейте, Антоне, — тя със сетни сили запазваше хладнокръвие.

— Тия страхотии, които сте чули за удар по главата, не са истина. Не е имало никакъв удар. Михаил Борисович се чувства добре.

— Откъде знаете?

— Той е до мен.