Поля Мешкова - Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд

Сравнете тези данни с масовото клане у нас, наречено „народен съд“!

Но може би най-фрапантна и ужасяваща е разликата между Нюрнбергския трибунал и „народния съд“, когато ги сравним по отношение на смисъла, целта и моралните последици за нацията.

„Нюрнбергският процес прави чест на 20 век. Той уби самата зла идея и много малко от заразените от нея хора.“ (Солженицин, „Архипелаг Гулаг“, т. 2, стр. 227).

А какво извършиха комунистите у нас след 9.IX.1944? Убити бяха извънредно много хора, за да се възцари злината — класовата омраза, насилието, терорът, безчовечието!

Защото целта на „народния съд“ не бе наказанието на действително виновни, не бе катарзиса за българското общество. Избиването на хиляди българи без съд и присъда в първите месеци след 9.IХ.1944 г. и последвалия „народен съд“ бяха всъщност два последователни акта на едно и също престъпление, което БКП организира зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт, истинското име на което е престъпен заговор срещу единството на българската нация и планомерно унищожаване на политическите противници.

Скритите механизми на този дяволски сценарий обаче оставаха неясни. Кой и как решаваше съдбата на хилядите жертви? Каква е личната отговорност на отделните дейци от върхушката на БКП, на Георги Димитров?

Единствено непредубеденото проучване и публикуване на архивите от това време можеше да отговори на тези въпроси. И това бе дълг на нашите историци. За съжаление по причини, които не е трудно да отгатнем, нашите учени избягваха тази неудобна, парлива тема.

Именно за това трябва да се приветства трудът на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова, благодарение на които българската общественост има вече в ръцете си автентичните документи, които разкриват скритите механизми на „народния съд“. Бруталната жестокост, потъпканата законност и античовещината, които лъхат от тях, в много отношения надминават очакванията дори и на онези, които на гърба си са изпитвали „законността“ на тоталитарното време. За илюстрация ще си позволя да цитирам кратък откъс от един от документите: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи... Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да изиграят в дадения случай каквато и да е роля...“ (курсивът мой — Г. М.) — Из радиограма от 19.IV.1945 г. на Георги Димитров до Трайчо Костов.

Ето, в публикуването на такива документи се крие не само познавателната стойност на книгата на Д. Шарланов и П. Мешкова. Безспорно техният труд ще бъде от голяма полза и в практическата дейност на нашите политици, на депутатите в бъдещото Народно събрание, които, нека се надяваме, ще отхвърлят най-сетне по законодателен път този позор за България, а и на юристите, когато в съдебната зала пледират за справедливост към жертвите на „народния съд“ и техните потомци.

Но преди всичко пълното разкриване на истината за „народния съд“ и политическото насилие ще помогне на българския народ да изживее своя катарзис и освободен от Каиновия комплекс на братоубийство да поеме наистина пътя към национално помирение и достойно бъдеще. В това е и голямото обществено въздействие и значение на тази книга. Тя трябва да стигне до разума и съвестта на всеки българин.

На авторите пожелаваме в най-скоро време да представят на нашата общественост и втората част на изследването „Разпра с опозицията“.

Проф. д-р ГЕОРГИ МАРКОВ, председател на съюз „Истина“

© 1994 Поля Мешкова

© 1994 Диню Шарланов

Агенция „Демокрация“ 1994

Книгата се издава с любезното съдействие на съюз „Истина“

(c) Послеслов проф. д-р Георги Марков

Източник: http://bezmonitor.com

OCR: Вили Васев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2020]

Последна редакция: 2006-08-05 19:50:48

Генерал-майор А. Каулбарс е пратеник на руския император Александър III в България. През юни 1892 г. е назначен за министър на войната в княжеството.

Спиридонов е псевдоним на Трайчо Костов, а Дед — на Георги Димитров.