Сергей Павлов - По черната следа

— Колко време трябва да ви отделя?

— За докладване — десет минути. Колко ще са нужни за обсъждане, не мога да кажа. Това ще зависи от вас.

— Добре… — Молчанов се забави малко с отговора си. — Ще дойдете в командната кабина трийсет минути преди началото на дневната почивка. Ще направите и рапорт за готовността на вашия сектор да посрещне режима на дълбокото задържане със спирачки. Довиждане. Не искайте специален пропуск за ходовия сектор, аз ще се погрижа. Край на връзката.

Обърнах се към Баката:

— Виждате ли, Феликс, засега всичко върви добре. Засега ни уважават… — Погледнахме се един друг замислено и с интерес, сякаш се виждахме за последен път, преди да престанат да ни уважават.

… Направих всичко, което се полагаше според правилата за обща тревога (проверих всички системи на индивидуалните противопретоварващи средства, запрограмирах работата на комплекса за биофизическа защита) и точно в дванайсет и трийсет бордово време бях в носовия сектор на кораба. Не зная какъв вид „сезам“ действуваше в този винаги затворен за странични лица сектор, но при приближаването ми овалните щитове на вратите се отдръпваха встрани с приказна любезност, пропускаха ме и незабавно се затваряха, тайнствено и безшумно — това беше обещаният от капитана пропуск.

Влязох в командната кабина. Рядко ми се случваше да идвам в нея, обаче не съжалявах, защото тук се чувствувах странно несигурно и неуютно. В друга ситуация необикновено осветеното яйцевидно помещение би могло да изглежда привлекателно, но достатъчно беше само да прекрача прага му и моментално попадах във властта на ужасно правдоподобната илюзия, че излъчващите светлина вътрешни стени на кабината по дебелина и здравина не се отличават от естествената яйчена черупка, че зад крехките стени няма други помещения, че я няма надеждната обвивка на кораба и че няма нищо… С една дума, кабината-яйце си виси в пространството, сама в звездните далнини. Тази илюзия, разбира се, се създаваше от големия панорамен екран, който заемаше повече от една трета от помещението — половината вдлъбнат таван, почти половината от страничните стени и цялата предна част. Стараех се да не правя резки движения. С разума си разбирах, естествено, нелепостта на опасенията си, но… Май че тук ще бъде уместен един мислен експеримент-аналогия. Да вземем празна черупка от кокоше яйце, една трета от която е счупена от горно предно продупчване, да я поставим например на върха на иглата на някое високо здание и в безоблачна и безлунна нощ да я осветим отдолу със силни прожектори. Сега остава да си представим какво би чувствувало миниатюрното, голямо колкото мравка човече, което неочаквано се е оказало там, на главозамайващата височина, в несигурно уравновесената и прозираща черупка, обърната с продупченото място към звездното пространство. Ето приблизителния спектър на моите усещания… Не е много приятно да правя подобни признания, но осъзнавайки ценността на тази информация за специалистите космопсихолози, не намирам, че трябва да я пазя в тайна.

По същата причина няма да скрия, че двете съседни кабини — командната и пилотската — пораждаха у мен къде-къде по-сложни усещания. Особено пилотската. Ако командната кабина може да се сравни с отворена отгоре и отпред яйцеобразна каросерия от типа на кабриолетите, то при пилотската положението е по-друго. Задната й стена е като едно бяло петно, от което излизат две дълги матовобели ленти… Това е всичко. Две широки ски, подаващи се от носовата част на кораба навън, в звездния простор. В пилотската кабина бях надниквал три пъти, без нито веднъж да се реша да вляза — толкова бях потиснат от илюзията, че вратата й е отворена в открития Космос. Не, по-добре порцеланово-крехкия космически „кабриолет“ отколкото тези две „светещи ски“ над глъбините на звездния океан… В командната кабина поне имаше някакви мебели: меки кресла и маса, приличаща на голям прозрачен торшер с подставка, в която припламваха светлинни сигнали; полуовалът на приборните панели с успокоително позната разцветка обхващаше стените на височина на човешки гърди. В пилотската нямаше нищо подобно. Единственото, на което можеше да се спре тук потиснатият от звездната безбрежност поглед, бяха двата съединени един с друг ложемента за първия и втория пилот — два метални паяка, сякаш замрели на върха на „ските“ пред скок в бездната, подвили под себе си телескопичните лапи на амортизаторите. По време на движение с крайцерска скорост ложементите са празни — цялото управление на полета е съсредоточено в командната, кормилната и навигационната кабина, но при маневриране пилотите идват да работят тук и от подлакътниците на ложементите щръкват ръчките на маневрената тяга. Макар основната част от работата да е поверена на уредите, тези дежурства биват понякога продължителни и напрегнати — пилотите ги наричат „ход на слонски бивни“. Да, илюзорната картина, която аз възприемах в „ски“ вариант, стопаните на кабината виждаха в друг асоциативен ракурс. Беше им интересно, виждате ли, да си представят своя трудов процес като яздене върху бивните на слона-кораб, насочени в звездната перспектива. Това ми се струва любопитно в психологически план… Впрочем аз се отклоних малко от темата и се връщам решително към нея.