Сергей Павлов - По черната следа

— В наш ли?

— Ами че да. В син летателен костюм с емблемата на десантчик на ръкава. Ранд има много набито око, но отдалеч и той взел този тип за свой. Едва отблизо успял да го види добре. Изпроводил чужденеца с поглед — на гърба му било написано с бели букви: „Лунна дъга. Четвърта експ.“. Всичко било както си му е редът, ала човекът не бил наш…

— Костюмът не е важен. Може да навлечеш какъвто искаш костюм.

— Може, никой не спори. Но с каква цел?… И Ранд страшно объркан от всичко това, правилно решил, че утрото е по-мъдро от вечерта, и отишъл да спи. Легнал, въртял се, не можел да заспи. Прехвърлил мислено в ума си екипажа на рейдера, десантчиците, учените… — нито един от тях поне малко не приличал на този тип. Не издържал накрая, станал и тръгнал на разузнаване. Където и да погледнел — навсякъде нощно осветление и безтегловност. Абсолютен ред, корабът спял. Само в банята трима космонавти вдигали врява — освобождавали Баката, който се бил оплел в хавлиите…

Да си призная, при последните думи на десантчика, изтръпнах. Без сам да забележа, съм станал на крака. По-нататък слушах изправен.

— Сутринта срещнах Ранд на закуска — продължаваше Буцата. — Гледам го — един такъв вял. Очите му уморени, зачервени. Питам го да не би случайно да е болен. Той само махна с ръка. Седи на масичката срещу вратата, нищо не яде, оглежда изпод вежди всеки, който влиза, и с пръстите си машинално обръща наопаки еластичната чаша. Седнах до него и му взех чашата. „Докладвай каква муха те е ухапала — му казвам, — или сам ще се заема с теб и ще ти уредя набързо една приятна среща с Чука — ти ме познаваш поне!“ Видя той, че няма къде да мърда. Разказа ми… Мислих, мислих, нищо свястно не измислих и го посъветвах да изложи всичко на Нортън. Ранд се усъмни: „Дали ще ми повярва? Аз — казва — съм нов човек в тая група…“ — „Дали ще повярва, не зная — казвам — но трябва да му разкажеш. Всички сме нови тук…“ Така и решихме. Разотидохме се по тренажорите си и цял ден повече не видях Ранд. Срещнахме се вечерта и аз го попитах: „Как е?“ Той само махна с ръка, — с една дума, лошо! „Разказа ли на Нортън?“ — „Разказах“ — „Е, и?“ — „Ами нищо. Не ми повярва, разбира се. Е, изслуша ме внимателно, но някак си мрачно, с неудоволствие. И сам можеш да се досетиш какво ме посъветва. Върви — каза — при Чука. Нека те почука с чукчето си по коленете и под черепния ти капак да надникне за всеки случай…“ — „Добре — казах на Ранд, — не се разстройвай. В такъв случай плюй на всичко и забрави. В края на краищата не е наша работа да ловим корабните пътници без билети. Още повече че това не интересува началниците. Пък и ние не сме стопани на кораба, а нещо като платено приложение. А когато чужденецът се покаже открито, аз ще отида лично при Нортън и за недоверието му към своите момчета… Изобщо ще имаме сериозен разговор.“

— Може би Ранд просто се е пошегувал с теб? — изказа ново предположение Оцета.

— Чувал ли си Ранд с някого да се е шегувал? — строго и дори някак тържествено го попита Буцата. — Поне един-единствен път?

— Да, така е.

— Видя ли! Ранд не е Веслото, не обича да се шегува.

— Между другото… Откъде знае Веслото тази история?

— После разбрах откъде… Ранд, естествено, искал да поговори с Нортън на четири очи: избрал момент, когато спортната зала се изпразнила, и помолил Нортън да остане за малко. А пък Веслото този ден си поскачал малко, изстрелял се на най-горния батут и се умълчал там. Лежал си като на плажа и си почесвал носа. На Ранд и на Нортън и през ум не им минавало, че в залата имало трети човек. Поговорили си… Веслото, разбира се, не пропуснал случая вечерта да ви позабавлява. Жалко, че тогава не съм бил на „мелницата“… После го притиснах до стената, ала вече беше късно. Но какво да го правиш? Подвижен бюлетин за последни новини…

— Ами ти защо не си отишъл тогава там? — полюбопитствува Оцета. — Сигурно си преследвал чужденеца?

— Много ми е притрябвал!… Нямах настроение, затуй не отидох.

— И Чука престана да идва при нас… — каза Оцета с такава интонация, сякаш ме виждаше в тъмнината през корпуса на неутринния микроскоп. Аз бавно се свлякох надолу и седнах.

— Чука не признава „мелницата“ за игра — каза Буцата.

— Там е работата, я!… А от спорт пък се увлича твърде много…

— Че кой тук не се увлича от спорт? Дори нашите учени — и те не пропускат нито едно занятие. Вчера един от тях тренираше овчарски скок — тича презглава и ако не бях се отдръпнал навреме, щеше да улучи с края на пръта устата ми. Трябва да се пазим, когато те са в залата.